Най-важният извод от Олимпиадата в Париж до момента, поне от българска гледна точка (и тук ще си позволя да цитирам по смисъл един от хората, коментирали под мой предишен пост):
въпреки всички политически и икономически перипетии,
въпреки нестихващия ни гняв към политическата класа (от която, впрочем, и аз съм част) и нейната неспособност да измъкне страната ни от блатото на корупцията,
въпреки засилващата се кремълска хибридна пропагандна, фрашкана до козирката с антилиберален патос и антиевропейски измишльотини –
България постепенно е успяла да се превърне в достатъчно п р и в л е к а т е л н о място за живот и работа, за да искат хора от най-различни страни (Украйна, Руската федерация, Куба, Иран и прочие, и прочие) да живеят тук, да приемат българско гражданство и да защитават г о р д о знамето и авторитета на страната ни. 
И тук следва (отново по смисъл) да цитирам още един популярен пост на един умен човек от вчера:
“Да живее България”
означава
в с и ч к и хора, които са избрали да живеят тук, да спазват законите на страната и да си изкарват хляба с честен труд
– без значение къде са родени, на кой език са произнесли първите си думи, какви са тяхната религия, пол, цвят на кожата или сексуални предпочитания –
да се чувстват добре,
да бъдат щастливи,
да виждат перспектива за себе си и своите семейства,
да искат да родят, отгледат и възпитат децата си тук.
И да произнасят името България – ако не с гордост – със спокойствие, удовлетворение и поне частица любов.
Ето това наричам аз истински патриотизъм.
Моите текстове 