Понякога, във вечери като тази, започвам се чудя за какво е цялото това усилие, избори седем пъти подред, хейт, хейт, хейт, външни битки, вътрешни битки, хейт, хейт, хейт, три дни с дъщеря ми, четири без нея, хейт, хейт, пияница, клошар, розов доносник и всякакви такива.
Тогава започвам да си броя на пръсти:
Без нас в парламента ГЕРБ нямаше да са притиснати да избират между Европа и Азия, между корупция и законност. Щяха просто да си векуват и да продължават да си делят порциите.
Без нас в парламента повсеместно завладяната държава и зловещото всесилие на Пеевски нямаше да лъснат като цирей на гол задник. Нито пък ДПС щеше да се разцепи, а Доган да призове целия свят на всеоръжие срещу собственото му уродливо творение. Просто щяха (по стара традиция) да си векуват и да продължат да си поделят порциите.
Без нас в парламента БСП нямаше да се спихне почти до избирателния праг и (в крайна сметка) да обяви война на Нинова. Просто щяха да си щипнат тяхното от порциона и – ако не да векуват – поне тактично да си налягат парцалите и да чакат възможност да отхапят по-едро парче от баницата.
Последно – но не на последно място – с парите, които похарчиха за безбройните постове и видеа, предназначени за моето л и ч н о дискредитиране, Възраждане можеха да се понапънат и да спретнат нещо по-смислено, вследствие на което да станат втора политическа сила. Не би. (Поне засега.)
Не знам, може и да е от късния час, но така, като се позамисля – на мен това ми стига. Въпреки всичките дивотии, простотии, недонаправии и откровени пропуски.
Стига ми. Поне засега.
Моите текстове 