“Моята любима страна” (минус едно)

Преместих се в Москва на 15 години, в общежитието на улица „Шверник“. Живеехме с още две момичета в стая. Стаята беше много мръсна, със съдрани тапети и надпис ИДИ НА ХYЙ на тавана.

В началото ме учудваше, че в метрото можеш да се возиш на ескалатора колкото си искаш, отиваш и се возиш. Без да трябва да пускаш допълнителна паричка.

Печелех като детегледачка. В много скъпо жилище на „Маяковская“, съвсем в центъра, изваяни статуи гледат с празни очи от фасадите на сградите, някъде там е Патриаршеското езеро и жилището на великия писател Булгаков. Вървях и си мислех – мамка му, как вървя само.

Научих се да вървя по московски. Това значеше – много бързо, свят да ти се завие, без да срещаш погледите на хората. Краката ме боляха, бедрата растяха.

Много дълго Москва беше за мен пространствата около метрото. Тогава нямаше навигатори, гледах карти в интернет и ги прерисувах на листчета на ръка.

Пространствата бяха различни – в центъра през цялото време ми се струваше, че отивам към мавзолея. Гранитните плочки вместо асфалт ги асоциирах с вътрешно скъпо помещение, а не с навън. В метрото докосвах стените от камък, обзета от празни мисли. Вече към покрайнините метрото бе облицовано с пластмаса, а сградите бяха обикновени, панелни или от червени тухли. Асфалтът беше напукан, вървях и си представях, че вървя из родния Ярославъл.

Не бях ходила кой знае къде и градовете за мен бяха два – Москва и Ярославъл. Москва е по-богата, разбира се, но тя е и столица.

Червеният сладостен Кремъл, иде ти да го оближеш. Плосък площад около него. Покрай Кремъл отивам да уча – във факултета по журналистика на МГУ.

Дори уличните лампи тук не са такива като навсякъде – извити са, като старинни.

Не се замислях откъде се вземат парите за подобни богатства. Радвах се, че съм се озовала тук – както в детството се радвах, когато отидох на гости на главния редактор на ярославския вестник, за който пишех. Гледахме „Индиана Джоунс“ на ПЛОСЪК телевизор, а после ми подариха букетче цветя от захар. Чудновато и ме е страх да помръдна. Не дай си боже, да ми се доходи до тоалетната.

Тогава в Москва на мода бяха клубовете. Момичетата от моята група ходеха, аз никога. Един от клубовете се наричаше „Рай“. Там имаше един Паша, фейсконтрол, той винаги знаеше кой с какво и за колко е облечен. Вярвах, че това е екстрасензорно умение.

Това, че съществуват поли за 300 долара (три заплати на мама – кандидат на науките) ми се струваше удивително, като розов кит или слон, който рисува с четка. Много чудеса има по света. Аз живеех сред тях.

В някакъв момент на Москва ѝ се стори, че чудесата са ѝ малко. Трябваше да са повече. В Москва се появиха урбанистите. Това са хора, които вярваха, че средата може да се подобри и че след това ще се подобри и животът. Те прогониха атракционите от парка „Горки“ и го направиха място за разходки. Реорганизираха музеите и музейните заведения и там започнаха да ходят младите. Вече не беше модерно да се обличаш с поли за 300 долара – полата трябваше да е права, обикновена и да струва евтино, например 100 долара (заплатата на майка ми). Това се наричаше демократичност.

Хората гледаха стари филми, носеха цветни очила с широки рамки, подстригваха се неравно. Москва се равняваше по тези хора – те имаха пари или работеха за онези, които имат пари. Москва сменяше плочките, засаждаше нови лехи с цветя, които изглеждаха като див храсталак, откриваше културни пространства.

По сградите се появи повече осветление – бяло, кремаво, виолетово, червено – и нощем улиците променяха формата си, приличаха на мираж. Появиха се специални медии и специални журналисти – те учеха московчани да живеят така, сякаш край тях е Берлин.

Животът бе прекалено хубав, за да му възразяваш.

Моята журналистическа работа бе извън Москва. Пишех за живота извън Москва. Когато се завръщах, московчани ме питаха – и как е там, отвъд МКАД (московския околовръстен път)? Страшно ли е?

И те, и аз се правехме, че това е шега.

Отвъд МКАД беше страшно. Гладно. Много насилие.

Много дяволска лотария – човек можеше да се озове в затвора, ако не се хареса на някое ченге. Майка ми още се притесняваше да купува плодове – прекалено скъпо е, защо ми е да купувам дрехи от магазините, като могат да се купят и на пазара. Пристигах и я водех на ресторант и тя си червеше устните преди ресторанта.

Шегата се заключаваше в това, че парите за богатството на Москва идваха от регионите. Това е първото, което направи Путин – преправи системата за данъчно облагане, така че регионите да плащат данъците си в Москва – а Москва решаваше колко пари да им върне. И разбира се, връщаше минималното.

Плочките, уличните лампи, културните пространства струват скъпо. Плочките, по които крачех, отивайки на работа, бяха купени от моята майка учителка в Ярославъл.

Колкото по-възрастна ставах, толкова по-малко ме смущаваше това. Обзаведох се със смартфон с програма за повикване на такси, вече не слизах в метрото.

Харесваха ми поли по 100 долара. Обичах пространствата и исках да си избирам жилището така, че да стигам до работа с колело. Струваше ми се, че ако работя толкова много и пиша за страшни неща, имам право на приятен живот.

Аз поне имам.

Сигурно и другите московчани са мислели нещо такова за себе си. Стана модерно да си социално отговорен – тоест редовно да внасяш суми в благотворителните фондове. Цената на чаша кафе се теглеше от сметката ти веднъж месечно и те правеше добър човек. Така московчани се откупваха от голямата страшна Русия, която започваше веднага след домовете им, малко след завоя.

Московчани забелязаха, че съм се променила, и ме приеха в своя кръг. Веднъж, малко преди началото на войната с Украйна, ме поканиха на гости. Малка сграда в центъра с няколко апартамента. Вечерята бе приготвена от филипинска прислужница. На специална масичка стоеше шампанско. Гостите обсъждаха новините. Наричаха Путин цар – така се говори за любимия дядо ветеран със странности.

Превъзнасяха олигарсите като визионери – те даряват за съвременното изкуство, и то именно за хубавото съвременно изкуство. Гостите споделяха мнението си за съвременното изкуство. Имена, имена, имена. Познаваш ли го? Мога да ви запозная. Ама няма защо. Ядях мълчаливо. Тъкмо се бях върнала от Рязанска област, от едно село без улици, където гасяха горските пожари с кофи. Беше вкусно.

Струва ми се, че научих главното правило на Москва.

Яж мълчаливо.

Когато мълчиш, по-добре усещаш вкуса.

~ Елена Костюченко, “Моята любима страна” ( ИК Жанет 45, поредица “Памет”, 424 с., 28 лв). Превод от руски Denis Korobko, оформление Milena Valnarova.