“Моята любима страна” (нула)

Струва ми се, че ми се обади Ира Бергалиева – моя приятелка, правозащитничка. Каза, че съседката ѝ по общежитие, Манана Джабелия, е осъдена да бъде депортирана.

Казвам – струва ми се, защото не си спомням добре онези дни. На 7 октомври 2006 година убиха Анна Политковская – застреляха я в асансьора на дома ѝ, пет изстрела.

Анна Политковская бе онази, чиито статии ме доведоха в журналистиката. Никого не съм уважавала повече от нея.

Моята стая бе през една от нейната. Понякога оставях на бюрото ѝ ябълки, но никога не разговарях с нея – още съм малка и глупава, има време. Не допусках мисълта за нейната смъртност. Като я убиха, аз часове наред се пазарях със смъртта – ако веднага открият убийците ѝ, ще възкръсне ли? Ами ако обещая, че ще ѝ кажа онова, което винаги съм искала и съм се страхувала – че тя толкова рязко промени живота ми и живота на много други, и колко съм ѝ благодарна – ще възкръсне ли?

Тя не възкръсна. Измъчвах се от болката, изгаряше ме отвътре като пожар, а после с един скок се превърна в ледена омраза.

С омразата ми стана доста по-лесно да живея и работя. Отварях очи и си мислех – трябва да работя. Пропадах в съня и си мислех – ще се наспя и ще работя още.

Имаше достатъчно работа. Грузия изгони руски офицери, като ги обвини в шпионаж. Русия реши да отмъсти. В Русия живееха много грузинци – от съветско време, когато сме били една страна, и онези, които бяха дошли, спасявайки се от войната, и онези, които бяха дошли на гурбет. Започнаха да ги ловят и да ги депортират. Нямаше значение дали човек има необходимите документи. Дори не водеха хората в съдебната зала – полицаите носеха документите им. По този начин за два месеца депортираха над 2500 души.

По телевизията приказваха, че грузинците винаги са били врагове на руснаците. Транспортните и пощенските връзки с Грузия бяха прекъснати, забраниха да се продава грузинско вино.

Полицията искаше от училищата да предоставят списъци на учениците грузинци. Пуснаха хайки по московските пазари. Полицаите ловяха хората с грузински фамилии. По време на една такава хайка бяха хванали Манана Джабелия. Тя е на 50 години. Бежанка е, избягала в Русия от войната. В Грузия не е имала нито дом, нито семейство.

Семейството ѝ са двамата ѝ синове, по-малкият, Ника – любов, гордост – следваше в Московския държавен юридически университет. Самата Манана продавала зарзават на Домодедовския пазар. На 4 октомври на пазара дошла полиция. Задържали всички търговци грузинци – повече от 20 души. Задържали и Манана. Никой не погледнал документите ѝ.

Ника, който отишъл в полицейския участък с храна, не го пуснали при майка му. Манана, гладна, пренощувала в клетката. На другия ден Нагатинският съд постановил да бъде депортирана заедно с още шестима души в Грузия. Съдбата на седем човека била решена за 15 минути.

Манана отказала да подпише решението на съда. Поставили подпис вместо нея. Преместили я в спецприемник за чуждестранни граждани. Това е затвор, където чакат депортиране.

Трябвало да депортират Манана след 9 дни, без да ѝ позволят да оспори решението на съда. Но за случилото се научила Ира и се обадила – първо на мен, после на московската Хелзинкска група. Московската Хелзинкска група се пребори присъдата на Манана да бъде предадена на синовете ѝ. Имахме ден и половина, за да напишем касационната жалба. Успяхме.

Съдът не определи нова дата за гледане на делото. Манана живееше в затвора. Обяви гладна стачка. Гладуването бе тежко за нея – не беше добре със сърцето и имаше високо кръвно.

В затвора почти всеки ден идваше линейка. Това не се харесваше на надзирателите. Инспектор Екатерина Соколова ѝ донесла в килията напечатан отказ от касационната жалба – да се подпише и веднага да я депортират. Манана отказала да подпише. Екатерина попитала Манана – та вие сте възрастна жена, защо ви е да мъчите себе си и другите? Това не е порядъчно.

И тук трябва да кажа за порядъчността, как я разбират в Русия. Порядъчност – това не е нравственост, а по-скоро нейният антоним.

Порядъчният човек следва наложения ред. Например дава подкуп при превишена скорост – така правят всички. Слуша възрастните. Не си търси правата – особено ако си възрастна грузинска бежанка. Съдът е казал: депортирай се – ами депортирай се тогава, не дразни онези, които са по-силни.

Манана се държеше непорядъчно, зле. Гладуваше, огорчаваше надзирателите, привличаше вниманието на правозащитниците и журналистите, доказваше правотата си, вместо да се смири с общата участ.

Ние също не се държахме порядъчно. Правозащитниците свикваха пресконференции. Аз пишех текстове. Накрая назначиха гледане.

В съда дойдохме аз и Ира и синовете на Манана – вече възрастни мъже. От спецприемника докараха Манана. Видях я за първи път. Пълна нисичка жена с меки черти на лицето, топли кафяви очи, къдрава и напълно побеляла. Очевидно ѝ беше неудобно, че всички са се събрали заради нея, но остана да седи много изправена и да говори много отчетливо.

На съдията му беше горещо с мантията. Не се занимава дълго с делото – то бе очевидно. Взе решение. Депортирането да бъде отменено.

Но Манана не я пуснаха от залата на съда. Защото съдът беше в четвъртък, а кой работи в петък? Петък – това е почти уикенд. Върнаха я в спецприемника, като обещаха да я пуснат в понеделник.

Преди това конвоят ни разреши да се снимаме на стъпалата на съда. Ира каза: хайде да се снимаме, за да запомним завинаги този ден. Така и стоим на тази снимка – Манана, Ира и аз. Манана се усмихва, но се вижда, че ѝ е трудно да стои.

Откараха я обратно в клетката – до понеделник. Съкилийниците казват, че се смяла и малко потанцувала, обещала да им носи колети. А в събота умря – просто не се беше събудила. Жените чукали на вратата и викали, докато не дошли надзирателите.

Не казаха веднага на семейството – чак след няколко часа, когато бяха оформили всички необходими документи.

И в онази сутрин синовете на Манана търсили из Москва забраненото грузинско вино – да отпразнуват завръщането на мама. Когато Ника ми се обади, помислих, че телефонът се е повредил. Слушалката бълбукаше и виеше.

Срещнахме се край спецприемника. Първият сняг падаше в тъмнината. Грузинският консул Зураб Патарадзе стоеше заедно със синовете на Манана. Не ги пускаха в спецприемника. Започнах да викам на консула – защо идвате сега? Когато тя е мъртва? Той ме прегърна – отскубнах се – и каза: сега вече няма нужда да викате. Каза: нека ви закарам до вкъщи, тази зима е лоша.

Откараха Манана в Грузия – вече мъртва. Опяваха я в Троицкия катедрален събор в Самеба – най-големия храм в Грузия. На погребението на бежанката дойдоха депутати от парламента и министри, дойдоха депортирани от Русия грузинци и просто минувачи.

Край ковчега стояха двамата ѝ синове. Те повече не се върнаха в Русия.

Ира Бергалиева, която ми разказа за Манана и защитаваше Манана, почина четири години по-късно, в коридора на Подолския съд. Беше отишла там да защитава хора, заплашени от изселване.

Не беше успяла да защити никого. Просто беше паднала. Хората извикали линейка, но пулс нямало. И тя имаше болно сърце, но не говореше за това. Смятах я за всесилна.

Червеше си устните с най-яркото червило и се смееше най-хубаво от всички на земята. Полицаите, съдиите, чиновниците, които си имаха работа с нея, смятаха, че зад гърба ѝ стои мафията – защото тя не се страхуваше от никого и защитаваше всички. Истинската ѝ беззащитност не се побираше в малките им глави.

Погребаха Ира на Перепечинското гробище. Там има само глина и няма трева. На погребението ѝ бяха дошли хората, които тя бе успяла да спаси.

Досега помня телефонния ѝ номер – 89169262706 – и от време на време много ми се приисква да ѝ се обадя. Много пъти съм ѝ се обаждала, когато навън е съвсем тъмно и има лош сняг, и нямам сили, и чувствам тежест в гърдите.

Тя казваше – не се страхувай от нищо, никога от нищо не се страхувай, защото човек може всичко. И аз не се страхувах, никога не се страхувах.

Ира, Манана и Анна ги няма. Сега, ако ме е страх, просто тичам напред.”

~ Елена Костюченко, “Моята любима страна” ( ИК Жанет 45, поредица “Памет”, 424 с., 28 лв). Превод от руски Denis Korobko, оформление Milena Valnarova

На снимките: Ира Бергалиева и Елена Костюченко.