Ostap Slyvynsky, украински писател, преводач на украински език на романа “Времеубежище”:
“Днес цял ден си мисля за Дария Базилевич, която бе погребана вчера с майка си и двете си сестри.
През пролетта тя посещаваше моите лекции. Погледът ми често падаше върху нея. Нали знаете – когато говориш пред публика, е добре да поддържаш визуален контакт с някой, който те слуша внимателно. Често това беше Дария. Тя винаги седеше отпред и излъчваше светлина – едно такова дребно момиче, цялото русо.
През май, в края на курса, тя написа есе. В него имаше думи като тези:
“Не винаги онова, за което мечтаем, се получава толкова съвършено, колкото сме си представяли.
Често, докато бродим из своите фантазии и се фокусираме единствено върху мечтите си, ние не успяваме да забележим, че животът ни вече е по-добър, отколкото можем да си представим.”
Ако можех да плача, бих плакал. Но сълзите се изчерпаха отдавна, затова мога само да стискам юмруци.
Наистина обичам това поколение – поколението на днешните осемнайсетгодишни. Те са концентрирани, прагматични, изпълнени със страст. Умеят да се организират и да се захващат с онова, което им се вижда стойностно.
Не пропиляват себе си така, както правихме и често продължаваме да правим ние, мързеливо-анархистичното поколение на техните родители, които, някъде на дъното на своя ум, съхраняваме паметта за несвободата и за непостижимостта на щастието. Те ценят телата си и времето си. Те са настойчиви и взискателни. Когато разговарям с тях, ми се иска да живея отново.
Не зная как те и руската геронтологична слуз могат да съществуват едновременно на една и съща планета. Ракетата, която долетя и уби Дария, не прелетя през пространството, тя прелетя през времето. Тези светове не трябва да се пресичат, те трябва да си останат в различни измерения.
Дали ние, от нашето поколение, дето газим в руското блато от десетилетия и се опитваме да уловим нещо “полезно” за себе си, оставайки безчувстени към вонята на смърт, би следвало да изпитаме укора на своята съвест? Вероятно да.
Но нека не се самонаказваме – този път не води наникъде. Този укор трябва да ни доведе до повече откритост: време е да се вслушаме в гласовете на онези, които не са имали време да бъдат угоени. Имам предвид собствените ви деца. Те имат какво да ни дадат – макар често то да не може да бъде облечено в думи.
И когато те, при всеки наш опит да направим компромис със злото – дори и само със сянката на злото – кажат своето решително не, ние трябва да се вслушаме. И да следваме примера им.
Може би това е единственото, което наистина си струва да направим в този живот – след като вече сме ги довели в този идиотски свят.” 
Превод Манол Пейков
П.П. Книгата на Остап Сливински “Речник на войната” ще се появи на български език преди края на октомври с логото на Жанет 45.
Моите текстове 