Капитал: Изригването на Делхи

“В Делхи улицата ти дава представа за целия град – град на йерархии, съюзи и кланове, където малцина, независимо към коя социална прослойка принадлежат, биха прегърнали идеята за премахване на социалните бариери.

Затова градът не притежава истински демократични пространства. Причудливите названия на делхийските жилищни адреси говорят много за очакванията на хората: искат да живеят в „жилищни общества“ и „комплекси“, групирани в „блокове“, които, от своя страна, се разделят на „сектори“, „анклави“ и „колонии“.

В богатите квартали портите и охранителите спират неразрешеното пресичане на разделителните линии. Социалният живот следва същите принципи. Делхи не е като Мумбай, чиито жители с готовност заговарят непознати в барове и ресторанти. Тук задължително трябва да те представят. Хората искат да знаят кой си, преди да те допуснат до себе си.

Модните заведения също угаждат на желанието за изолация – с помощта на баснословните си цени. Затова и пред най-обикновените нощни клубове чакат опашки от хора, готови да платят куверт от порядъка на 20 хиляди рупии (400 долара).

Дори виещото се като змия делхийско метро не успява да обедини хората, макар да превозва 2,3 милиона души дневно – най-бедните и най-богатите го избягват. Досегът с градската среда се осъществява само по задъхващите се, огласяни от клаксони и потънали в пушек пътни артерии: целият град се разстила пред очите, изложен като на парад.

Придвижването пеш е огромно предизвикателство. Случва се представител на средната класа, пристигнал неотдавна от друг град, да се опита да повърви пеш, но още преди за грижени делхийци да се втурнат да му обясняват, че подобно поведение не подобава на положението му, сам разбира, че делхийските тротоари, ако изобщо ги има, са химера.

Затова хората от средната класа виждат града най-вече от прозорците на колата.”

* * *

“Кръстовището е огромно, бомбардирано отвсякъде от неонови светлини.

Едновременно с червената светлина мига и жълтата. Нерядко покрай жълтата примигват и останалите два цвята или пък свети жълто за всички посоки на движение.

Уви, причината е твърде прозаична – неспособност на властите да попречат на нощните шофьори да се хвърлят с бясна скорост през кръстовището, независимо от цвета на светлините, и да убиват и себе си, и други хора.

До тротоара са струпани ръждясалите трупове на предишното поколение светофари.

Мъж без ръце проси край прозорците на спрелите автомобили. Не може да поеме парите, но предлага джоба на панталона си на всеки в по-щедро настроение. Как ли се храни? Как си разкопчава панталоните?

Платната са разделени от повдигнати триъгълни островчета, осеяни със спящи хора.

По средата на главните улици огромни участъци от новата бетонна мантинела са се откъртили и парчетата лежат на пътя на автомобилите. В делхийското време всичко остарява, докато още е ново, всичко гние и се разпада, преди да разцъфне.

Наоколо се извисяват грамадни рекламни пана. Едното изобразява мъж, грейнал от консуматорско щастие, понеже му предстои да изпробва огромен асортимент от облекла.

Надписът гласи: „Промяната кърти!“. В първия момент не схващам за какво става дума. Прекарал съм четиресет минути върху надупчен асфалт и първата ми мисъл е за разкъртена настилка.

После осъзнавам, че неологизмът величае промяната като антипод на скуката. В този врящ казан на млади милионери и имперски амбиции, където хора, които допреди петнайсет години не са виждали микровълнова фурна, днес карат ламборгини, като че ли най-голямата заплаха е еднообразието.

Под билбордовете се издига купчина боклук. Няколко прасета са заровили зурли в найлоновите торби и гниещите остатъци. Поглеждам очуканата табела над боклука, която гласи „Скъперничеството не познава граници“.

Смаян, поглеждам по-внимателно. Този път прочитам друго: „Съвършенството не познава граници“.

Явно съм уморен.”

~ Rana Dasgupta, “Капитал: Изригването на Делхи” (превод Елка Виденова, оформление Milena Valnarova)

Скоро – в поредица “Памет” на ИК Жанет 45.