“На 1 септември 2004 година се случи най-страшният атентат в Русия. Терористи превзеха училище в Беслан, малък град в република Северна Осетия. Накараха децата, родителите и учителите да влязат вътре в училището, оказа се, че са 1128 души. Събраха заложниците във физкултурния салон и минираха салона.
През първия ден терористите разстреляха 23-ма мъже. Скоро те престанаха да дават вода на заложниците, хората, в опит да оцелеят, пиели собствената си урина. На третия ден от окупацията отекнаха два взрива, след това започна щурм на училището. Щурмовите отряди откриха огън с гранатомети и огнехвъргачки по училището, по училището стреляха танкове. По време на щурма загинаха 310 души, 186 от тях бяха деца.
В първия ден от превземането за Беслан лети Анна Политковская. Тя е работила много в Чечня и е искала да опита да организира преговори с терористите. В самолета губи съзнание. Отровили са я, но самолетът каца извънредно и Политковская е спасена. След това за Беслан лети моята колежка Елена Милашина. Властите лъжат, че заложниците са 354. Милашина първа написа, че заложниците са повече от хиляда.
„Новая газета“ организира кореспондентски пункт в Беслан и нашите журналисти, сменяйки се един друг, работеха в града още много години. С техния труд започна да прозира истината. Стана ясно, че в нощта срещу 4-и септември, още преди следователите да започнат работа, телата на убитите са изнесени от сградата, отломките, дрехите и остатъците от тела са откарани на сметището. Затова химическият анализ не е можел да установи какво именно е причинило взривовете, след които е започнал щурмът.
По разрушенията експертът взривотехник и член на Парламентарната комисия Юрий Савелиев установи, че взривовете, дали старт на щурма, са били от термобарична и осколочна граната, изстреляни по физкултурния салон отвън. По-късно местните жители ще открият тубусите от гранатометите по покривите на околните сгради – там, където са били позиционирани снайперистите от ФСБ.
Материалите по делото „Беслан“ и досега са засекретени, до тях няма достъп. Колегите ми се сдобиха с част от документите по наказателното дело, с материалите от процеса срещу единствения оцелял терорист, говориха с всички, които са се намирали в превзетия физкултурен салон. Стана ясно, че главната цел на щурма е било не спасяването на заложниците, а само ликвидирането на терористите.
По-късно този извод ще бъде потвърден от Европейския съд по правата на човека.
Не се знае кой е дал заповедта за щурма на училището. Но едва ли може да е бил някой друг, освен самия Путин.
Помня дните на превземането. Никой дори не можеше да допусне мисълта за щурм – само преговори, само спасяване на живота на децата. Но преговори нямаше. Путин казваше – Русия не преговаря с терористи, тя ги унищожава.
Помня кадрите от щурма на училището – западните канали го излъчваха директно. Помня децата, които бягаха от училището под кръстосания огън. Бягаха и падаха. Помня го и никога няма да го забравя. Щурмът разкри самата същност на путинска Русия. За унищожаването на врага може да се плати с живота на децата и тази цена няма да бъде прекалено висока.
Тази истина беше пред очите ми и запълваше всичко.
Но държавата не искаше това да се помни. Държавните медии казваха: има загуби в спецчастите на ФСБ, които щурмуваха училището, а значи те са герои. Улицата, на която се намираше бесланското училище, бе преименувана на Улица на героите от Центъра със специално назначение. Така новата истина бе закрепена на картата.
За Беслан стана прието да се говори като за трагедия, в която няма виновни – освен вече мъртвите терористи. После за Беслан изобщо престана да се говори. И хората забравиха Беслан. За Беслан продължаваше да пише само „Новая газета“.
Усещахме Беслан като повратна точка в нашата обща история. Знаехме – за безпаметството и равнодушието винаги има разплата. Всяка година някой от репортерите отиваше в Беслан, за да пише за града, който живее след непреодолимото, за да напомня за събитията от онези септемврийски дни. Отразяването на дванайстата годишнина от атентата и щурма се падна на мен.
Обикалях из града и говорех с хората. Градът беше замрял, августовската жега течеше по улиците. Пишех текст за сънищата, които сънуват бившите заложници и роднините на загиналите. Сънищата в Беслан са повече от сънища, с тях се достроява разрушеният свят. Написах текста и го пратих на редактора. Работата ми беше приключила.
Но хората в Беслан ме питаха – ще останете ли с нас за тези дни? В първите три дни на септември в това, което е останало от училището, в руните на физкултурния салон се събират роднините на загиналите, целият град идва там. Всъщност те ме питаха – искате ли да споделите нашата мъка или просто работите тук?
Помолих в редакцията за разрешение да се забавя в Беслан. Редакторката ми разреши.
На първи септември отидох до руините на училището. Физкултурният салон беше пълен с хора. По стените – стотици избелели детски снимки, и всеки възрастен се стараеше да застане до снимката на неговото дете. Червени карамфили покриваха пода като килим, покрай стените горяха свещи. В салона носеха детски играчки, оставяха отворени бутилки вода – за могат душите на загиналите най-накрая да утолят жаждата си.
Покрай стените са бяха строили хора от телевизиите. Чакаха официалната делегация – чиновниците с цветята. В салона обикаляха напомпани мъже с ризи – служители на спецслужбите, преоблечени в цивилни дрехи.
Забелязах, че тълпата се размърда, служителите се втурнаха натам, застанаха като стена. Доближих се, надникнах зад тях. Там стояха пет жени, познавах повечето от тях – бяхме говорили преди това. Те тъкмо бяха свалили жилетките и якетата си. Под якетата носеха бели тениски, а на тях с черен маркер беше написано: Путин – палач на Беслан.
Тези от службите се стараеха да изтласкат жените към стената. Жените мълчаха. Камерите се раздвижиха – през салона крачеше ръководителят на републиката и свитата му. Камерите избягваха жените в бяло. Те не биваше да попаднат в кадър.
Искам да назова тези жени.
Емилия Бзарова. В училището по време на атентата са се намирали двамата й синове, съпругът и свекърва й. Деветгодишният Аслан загива.
Жанна Цирихова. Била е заложница заедно с двете си дъщери. Загива осемгодишната Елисавета.
Светлана Маргиева. Била е заложница заедно с дъщеря си Елвира. Дъщеря й умира в ръцете й.
Елла Кесаева. Дъщеря й Зарина е била сред заложниците, била е ранена, но оцелява.
Емма Тагаева, сестра на Елла Кесаева. Съпругът й Руслан, синовете – шестнайсетгодишният Алан и тринайсетгодишният Аслан – всички загиват.
Един от спецслужбите каза на Емма тихо: опозоряваш нашата република. Друг й каза: какви твари сте само. Служителите се тълпяха все по-плътно, опитвайки се да изблъскат жените от салона. И Елла Кесаева кресна: кого искате да уплашите? Мен ли искате да уплашите? По-лошо от онова, което съм преживяла, вече няма да стане.
До жените започнаха да застават други родители на загинали деца. Жанна Цирихова казваше: с очите си видях как нещо долетя в салона отвън и така загина детето ми. Онези от спецслужбите се колебаеха, не се решаваха да сграбчат жените пред погледите на другите хора.
Задържаха ги, когато вече бяха излезли от училището. При задържането ги биха. Светлана Маргиева я удариха в гърба, тя повърна. Освен петте жени с тениски, задържаха и Земфира Цирихова – защото отказа да се отдалечи от сестра си, която полицаите влачеха. Земфира е била сред заложниците заедно с двамата си синове. Малкият Ашаник бил убит от шрапнел от реактивна щурмова граната. Умрял е в ръцете й. Бил е на осем години.
Мен също ме задържаха – опитвах се да снимам как задържат жените. Задържаха колегата ми Диана Хачатрян – тя отказа да спре да снима.
Нас ни пуснаха, а жените ги закараха в съда. И местни съдии съдиха тези жени. По два члена – несанкционирана акция и съпротива на законните искания на полицейските служители.
Жените молеха глобата им да бъде заменена с принудителен труд – нямаха пари да платят на държавата. Светлана Маргиева се надяваше, че ще я пратят да работи в гробището, където е погребана дванайсетгодишната й дъщеря Елвира. Емма Тагаева спокойно отговаряше на съдията: „Не смятах, че трябва да искам разрешение да ида в училището и да застана там. Там загина семейството ми. То е най–скъпото, което съм имала на този свят.“
Седях в съда и не вярвах, че това се случва. Че някой може да осъди тези жени. Но процесът вървеше и завърши. Жените бяха признати за виновни. През нощта жените бяха пуснати на свобода и отново отидоха в училището – да постоят край родните портрети. Да поговорят с тях.
На другия ден отново обикалях града и градът ми се струваше непознат. При мен идваха полицейски служители, служители от градската администрация, хора от ФСБ. Обясняваха ми бавно, членоразделно, почти на срички – трябва по-позитивно да се гледа на нещата, осъдените жени са измамени глупачки или провокатори, те опозоряват републиката. И най-вече – измежду всички чувства „след толкова години“ е уместна само светлата скръб.
– Ами ако те го чувстват иначе? – питах аз.
– Не могат да го чувстват иначе.
Всеки срещнат ме съветваше да напусна града „час по–скоро“.
Не заминах. На другия ден, докато бях в училището заедно с осъдените жени, цивилни мъже ми отнеха телефона и тетрадката, изблъскаха ме навън. Там някакъв младеж с тениска „Антитерор“ бе залят със зельонка. Така в Русия белязват враговете на държавата. На Диана също й взеха телефона.
Полицията се правеше, че не вижда нападателите. Взеха ни обяснения и ни пуснаха. Отидохме на гробището, където трябваше да има панихида за загиналите. Но не можахме да влезем – нападна ни мъж, чиято дъщеря беше загинала в училището. Не ни познаваше, но му бяха казали, че сме правили безредици в училището, оскърбявали сме паметта на загиналите. Някой ни беше посочил.
Той ме удари по главата, в слепоочието. Травмата се оказа сериозна, но не го разбрах веднага, а чак на следващия ден, когато не можах да си спомня коя съм и къде се намирам. Успях да се върна в Москва – главният редактор ми се обади и каза, че трябва да се прибирам, веднага, че сега е опасно да оставам в Беслан.
Преди полета при нас с Диана дойдоха полицаи и ни върнаха телефоните – цялата информация в тях беше изтрита.
„Съжаляваме, че сте останали с лоши впечатления от нашия град – каза най-младият от тях. – Не се огорчавайте, елате пак“.
Никога повече не съм била в Беслан. Но продължавам да мисля за онези жени, спомням си за тях във всеки мой ден. Емилия Бзарова, Жанна Цирихова, Земфира Цирихова, Светлана Маргиева, Елла Кесаева, Емма Тагаева. Моята страна бе убила децата им и ги наричаше престъпници, защото те отказваха да забравят.
Помня и журналистите, които извръщаха камерите си от тези жени. Не искам да го помня, но не мога да забравя лицата им.
Бяха съсредоточени, просто съсредоточени. Лица на хора, които си вършат работата.”
~ Елена Костюченко, “Моята любима страна” ( ИК Жанет 45, поредица “Памет”, 424 с., 28 лв). Превод от руски Denis Korobko, оформление Milena Valnarova
Моите текстове 