“Една жена живяла в “интерната. Навремето, много отдавна, ходела, макар и с патерици, но сега може да се придвижва само в количка.
Както и всички в интерната, и тя била много самотна. Но тя имала късмет, защото майка ѝ идвала да я вижда.
Майката била възрастна. Разхождали се заедно – и не в градината, а по външната страна на сградата и дори можели да я заобикалят (обикновено това е забранено).
Понякога майката вземала на разходка още едно момиче от отделението – също неподвижно, със синдром на Даун и със смешни плешивинки по главата.
Жената питала майка си: защо го правиш? И майката отвръщала: друг път ще ти кажа.
И веднъж майката казала: това е сестра ти.
„Родна сестра?“ – попитала жената. „Да – отговорила майката. – Съвсем истинска. Първо родих теб, после нея.
Имате различни фамилии, защото я родих от друг мъж. Но тя ти е родна сестра, грижи се за нея.“
Жената започнала да се грижи за сестра си. Хранела я, сменяла ѝ памперсите, перяла ѝ дрехите, прегръщала я и я целувала.
После започнала да се грижи за други такива като сестра ѝ. Помолила служителите – и в стаята ѝ преместили четири момичета със синдром на Даун. Били на възраст между 24 и 29 години, но били съвсем дребни, колкото 3–4-годишни деца. Защото хората със синдрома на Даун не растат без любов.
Започнали да наричат стаята ѝ „детска градина“. Така в живота на жената се появила любов. А момичетата започнали лека-полека да растат.
Жената се грижи и за четирите, но най-много обича сестра си, защото „тя ми е единствена на тоя свят“.
Служителите в интерната са виждали документите и разбират, че историята за сестрата е измислена. Но никой не говори за това.
Майката на жената няма как да бъде попитана – починала е, като преди това е оставила на дъщеря си близък човек.
Жената не била на погребението на майка си: първо, тя не може да ходи, и второ, кой би я пуснал, недееспособната?
* * *
Едно момиче живяло в детски дом. Това бил специален детски дом – за бракувани деца.
Преди децата да бъдат пратени в детски дом, ги гледа специална комисия и им задава въпроси. Ако отговориш на всички въпроси грешно, те пращат в специален детски дом, а от там, като пораснеш – в ПНИ, интернат за възрастни.
Момичето знаело, че има брат, но не го било виждало, откакто било на пет години. Братът бил по-голям и успешно преминал сортировката за нормалност, а то – не.
След време то забравило лицето му. Освен това се измъчвало, че не помни името на майка си и няма кого да попита.
Животът му преди детския дом му се изплъзвал и не след дълго на момичето започнало да му се струва, че винаги е живяло тук.
В детския дом имало зоокът с плъхове, морски свинчета и зайци. Девойката много обичала животните, особено морските свинчета. Никой друг не ги обичал и тя сама се грижела за тях, макар да ѝ се подигравали заради това.
Веднъж дошла в зоокъта и се оказало, че не е сама.
Там бил един младеж, по-голям от нея. Но той не ѝ се подиграл и не я набил, а помолил да му покаже как да се грижи за животните. Тя му показала. Започнали заедно да се грижат за животните в детския дом.
След известно време те разбрали, че се обичат, и съобщили на всички, че сега са заедно.
Останали заедно три години. Но младежът бил по-голям и щом навършил 18 години, го пратили в интерната.
Обещал да ѝ пише, но написал само едно писмо. След това се обесил в горичката зад сградата – изхитрил се, излязъл, успял. Новините между интернатите и детските домове се разпространяват бързо и девойката научила за смъртта му.
И щом разбрала за смъртта му, забравила какво пишело в онова писмо.
Не може да си спомни какво пишело в онова писмо. Какво ѝ е казал, преди да си иде от нея завинаги.
Но помни лицето му и повече не се сближава с никого, и няма да се среща с никого. Защото любовта е безсмъртна.
* * *
Недееспособност – това е неспособност на гражданина с действията си да придобива и осъществява граждански права, да поема граждански задължения и да ги изпълнява. Така е записано в закона. Недееспособни са децата.
Възрастен човек, който поради психическо разстройство не може да разбира значението на действията си или да ги управлява, може по съдебен път да бъде признат за недееспособен. Съдът предписва психиатрична комисия и най-често се съгласява със заключенията ѝ.
Присъствието на самия човек в съда е задължително. Но е достатъчно да има заключение, че „поради психичното си състояние не може да участва в заседанието на съда“, за да се реши съдбата на даден човек без самия човек.
Всеки недееспособен човек се поставя под опека. Лишават го от някои права: от правото да се разпорежда с личното си имущество, от правото на глас, от правото да сключва брак, да отглежда деца, да подава заявления към органите на властта, да завещава имущество, да сключва сделки, да бъде осиновител. Без неговото съгласие може да бъде разведен, да бъдат осиновени децата му, да бъдат обработени личните му данни. Всички останали права се запазват.
Какво се случва с недееспособен човек,
намиращ се в ПНИ?
Интернатът едновременно извършва опеката и предоставя услуги. Интернатът е и поръчител, и изпълнител.
Това предоставя потресаващи възможности.
Да започнем с парите. На личните сметки на 404 недееспособни, които живеят в интерната, има 98,956,665 рубли. Това са примерно по 245,000 на човек.
По правило недееспособните вземат инвалидна пенсия, тази сума расте. Интернатът си прибира 75% от пенсията – за „обслужване на клиентите“. Останалите 25% интернатът може да използва за благото на подопечния – с разрешението на органите на опека.
Защо тогава в плейъра на Люба няма батерии? Защо хората са принудени да мият пода за някоя и друга цигара?
Всичко е просто: същинските потребности на подопечния на практика също се определят от интерната.
* * *
През последните три години от интерната са били подадени 47 молби до съда за лишаване на живеещите там хора от дееспособност. В повечето случаи съдът е удовлетворил молбите, дошли от интерната.
През същия период подадените молби за възстановяване на дееспособността са били четири.
Нина Баженова е лишена от дееспособност по време на една от хоспитализациите ѝ. Тя казва:
„Един мъж ми обясни какво е дееспособност. Разбрах, че съм загубила всичко. Животът ми няма никакъв смисъл.
Загубила съм всичките си човешки права. Това беше удар. Появи се страх. Обзе ме страх, че няма да ме смятат за човек. Че всеки може да каже: „Каква си ти? Ти си никоя“. Така го разбрах.
И общо взето, той правилно ми обясни всичко.“
* * *
Какво обединява хората, които са се озовали в ПНИ?
Какво обединява Тьома и Света, Ваня и Дима, жените от първо отделение, жените, лишени от възможността да имат деца? Не диагнозите – те са различни и очевидно не всички са верни.
Обединява ги това, че близките им са се отказали от тях. И социалните връзки са прекъснати или са отслабнали до неразличимост.
Когато човешкото изчезва, остава само държавата.
Моята държава – това е ПНИ. Не ваксината „Спутник-V“, не Олимпиадата, не космическите кораби. Моята държава е тук, виждам лицето ѝ.
Какво мисля след две седмици в ПНИ?
Че само съм почовъркала повърхността на ада.
Този интернат неотдавна е станал на 50 години. Според доброволци и местното Министерство на социалната защита, този интернат не е нито лош, нито добър. Среден.
Обикновен.
В неврологичните интернати в Русия в момента пребивават 155,878 души. В специалните детски домове интернати – 21,000 деца, обречени на ПНИ.
Всеки 826-и жител на Русия прекарва живота си така и ще го завърши там.”
~ Елена Костюченко, “Моята любима страна” (поредица “Памет” на ИК Жанет 45, превод Denis Korobko, оформление Milena Valnarova)
Моите текстове 