“Игор Домников. Имам негова снимка – рошав, захапал цигара, прегръща сив котарак, котаракът се е опънал, блаженства. Много обичам неговите текстове, чела съм ги всичките. Добрият хумор изглажда острата мисъл, прави описаното по-поносимо.
Започва да работи като журналист в Норилск и дори е главен редактор на основания от него независим вестник, но да се работи в Норилск, става все по-сложно и опасно и той се мести в Москва. В „Новая газета“ той оглавява отдела за спецпроекти – и отглежда журналисти, учи ги да пишат.
Най-любимият ми негов текст е „Липецк се събуди: целият в икономическо чудо“. В него той разказва как губернаторът и приятелите му са окрали Липецка област, а след това са обявили невероятен ръст
на икономиката.
На 12 май 2000-а двама мъже го викат, докато Домников крачи към асансьора във входа, където живее. Той се обръща, а те започват да го млатят с чук по главата. Повече никога не идва в съзнание. Два месеца по-късно умира в реанимацията.
Убийците са открити. Оказват се бандити от групировката Тагирияновските. Бандитите назовават бизнесмена Павел Сопот, от него получили поръчката. По-късно става известно, че Сопот не е поръчителят, а само посредник.
Поръчител се оказва вицегубернаторът на Липецка област Сергей Доровски. Дълго не го привличат към отговорност.
Разследването се влачи, прекратявано е седем пъти, седем пъти е възобновявано. А когато стига до съда, Доровски се сдобива със здравословни проблеми и не се явява пред съда. Вярно е казал, че не е искал журналистът да бъде убит – помолил само „да му помогнат с журналиста“, не знаел, че бандитите ще го убият.
През 2015-а изтича срокът на давност по този член от Наказателния кодекс и делото срещу Доровски е закрито, този път завинаги. Той живее дълго – собственик е на завод за колбаси, ходи по колбасни изложения в Аржентина и Германия, казва, че най-хубавият салам е онзи, който е направил сам. Умира от инфаркт.
* * *
Юрий Шчехочихин. На снимката той се усмихва, усмивката е добра и плаха. Помня, че той започва работата си в журналистиката с текстове за подрастващите в разпадащата се страна. Умеел е да говори с децата, всъщност като че ли с всички.
Казват, че вратата на жилището му никога не се заключвала – толкова приятели имал – и всеки можел да влезе, да се прегърнат, да си поседят. Разследващ журналист от висока класа, той оглавява отдела за разследвания в „Новая газета“. Темите му – корупцията в правоохранителните органи и спецслужбите, организираната престъпност, търговията с оръжие, състоянието на руската армия.
След статиите му са били уволнявани хора на най-високи постове, завеждани са наказателни дела. За да има повече възможности да се бори за истината, той се кандидатира за Държавната дума – и хората го избират.
Малко преди смъртта си той работи по две теми – разследване на взривовете в Москва и Волгодонск и случая „Трите кита“, много мащабна афера на силовите ведомства, свързана с контрабандата на луксозни мебели в Русия. По-късно става ясно, че по същия начин в Русия са внасяни и наркотици. Има данни, че и в двата случая са забъркани служители от централния апарат на ФСБ.
През лятото на 2003 година Шчехочихин внезапно се разболява и много бързо умира. Заместник главният редактор Сергей Соколов разказва – „за две седмици той се превърна в грохнал старец, косата му падаше на кичури, кожата по тялото му се обели, практически цялата, един след друг започнаха да отказват вътрешните органи“.
Лекарите поставят диагноза – алергия към неизвестен алерген, синдром на Лайел. По искане на „Новая газета“ започва дело за убийство.
То завършва без резултат. Резултатите от кръвните му изследвания, докато е бил жив, изчезват от медицинските документи, след това изчезват и самите документи.
Сега, когато наблюдавахме как умира бившият сътрудник на ФСБ Александър Литвиненко, можем да предположим, че и Шчехочихин е бил отровен с радиоактивен изотоп. Беше на 53 години.
На погребението му милицията блокирала гробището и не е пускала никого до гроба. Сбогуването с него ставало отдалече.
* * *
Анна Политковская. Тя бе първият човек, когото видях, когато за първи път дойдох в редакцията на „Новая газета“. Висока, сияеща, с бели коси, тя забързано хвърчеше по коридора. Не я познах и се поразих от красотата ѝ.
Родена е в Ню Йорк – родителите ѝ били дипломати там, но е израснала и цял живот е живяла в Москва. Докато следвала в университета, се омъжила, родила син и дъщеря и дълги години била просто майка.
Идва в „Новая газета“ през 1999 г., тогава е на 41 години. Тъкмо е започнала втората чеченска война. И през следващите седем години тя пътува до Чечня. Трупове на чеченци, трупове на войници, изтезания, изнасилвания, убийства, зачиствания, погребения, ексхумации, разстрели, арести – текст след текст, текст след текст.
Във всеки брой излиза нейна статия, често не една. Никога не се е отказвала от действие, защото е журналист. Обратното. Извозва от разрушения от бомбите Грозни забравен там дом за възрастни хора – 91 души, старци и старици.
Събира личните вещи на убити в Чечня войници и ги връща на роднините им. Била е преговаряща с терористите, превзели московски театър, и е носила вода на заложниците. Летяла е до Беслан, за да участва и там в преговори – но е отровена на борда на самолета. Винаги знаехме кога е в редакцията – пред кабинета ѝ имаше опашка от хора, много тиха опашка.
На 7 октомври 2006 година тя трябвало да предаде статия, в която обвинява лидера на Чеченската република Рамзан Кадиров в използване на мъчения. Разстреляха я в
асансьора, докато се е прибирала с покупки. Шест куршума – един не уцелва, два в сърцето, един в рамото, един в бедрото, един в главата.
Статията не е публикувана – дискът с текста е иззет от следователите. Убийците бяха открити. Оказаха се чеченските братя Махмудови, помагали са им служители на МВР и ФСБ. Осъдени са.
Поръчителят на убийството не е открит. Не го търсят повече.
* * *
Станислав Маркелов и Анастасия Бабурова. Познавах и двамата.
Стас беше адвокат на редакцията и с него ходихме в Химки, при човек, който се бе съгласил да свидетелства срещу кмета на Химки Стрелченко. С Настя учехме заедно в журналистическия факултет. Тя работеше по време на следването – даваше дежурства в класа по информатика. Човек можеше да иде при нея и да помоли да използва компютъра по-дълго, тя позволяваше.
И двамата бяха леви активисти и антифашисти, бяха приятели. Станислав успя да направи повече – той се бори и успя да се пребори за разследване на убийството на нашия журналист Игор Домников, защитаваше героите на Политковская, включително семейството на Елза Кунгаева – 18-годишна чеченка, изнасилена и убита от руски военни. Защитаваше и самата Политковская – заплашваше я омоновец, когото бе изобличила в мъчения и убийство.
Той защитаваше хора, пребити от ОМОН в Благовешченск, семейството на убития антифашист Рюхин, правозащитничка, помагала на войници да не отидат на война, на семействата на заложници, бивш чеченски боец, сложил оръжие.
Настя бе дошла в „Новая“, за да разказва за руската улица – скинхедове, антифа, неформални акции. Пишеше за новия руски нацизъм, заплашваха я. Тя самата участваше в акции – в защита на трудовите мигранти, срещу милиционерския произвол, ходеше по еколагери. Промъкваше се през кордона и снимаше изселването на жителите от общежитието на фабрика „Смена“ и полицията я задържа, отнеха ѝ апарата, цяло денонощие не я пускаха от клетката.
На 19 януари 2009 година Станислав Маркелов дава пресконференция – разказва за престъпленията на руския полковник Буданов в Чечня. На пресконференцията отива Настя – искала е да направи интервю с адвоката.
Вървели заедно по улица „Перечистенка“. Убиецът стрелял по Стас и Настя, в главите. Стас умира веднага, Настя умря в болницата няколко часа по-късно. Стас бе на 34 години, Настя – на 25.
Убиецът, неонацистът Никита Тихонов, и помагалите му неонацисти Евгения Хасис и Иля Горячов, са в затвора.
Три месеца преди убийството му Станислав Маркелов говори на акция:
„Уморих се. Уморих се да срещам имената на познати в криминалните хроники. Това вече не е работа, а въпрос на оцеляване.
Трябва ни защита срещу нацистите, трябва ни защита срещу мафиозните власти, срещу правоохранителните органи, които често просто им слугуват. И ние прекрасно разбираме, че освен нас самите никой никога няма да ни предостави тази защита. Нито Бог, нито царят, нито законът – вече никой, само ние самите“.
* * *
Наталия Естемирова. Рижа коса на черта, огромни зелени очи. Баща ѝ – чеченец, майка ѝ – рускиня. Била е учителка по история. Обичала да се издокарва, отглеждала сама дъщеря си.
Когато започва втората чеченска война, тя става правозащитничка. Присъединява се към правозащитния център „Мемориал“ и разследва убийства, изтезания, отвличания. Помага на Политковская в работата ѝ в Чечня.
Когато убиха Политковская, тя самата започна да пише. Публикувахме текстовете ѝ под псевдоним. Страхувахме се за нея.
През юли 2009 година в село Акхинчу-Борзой чеченски полицаи пребиват и публично разстрелват жител на селото, който уж дал овен на бунтовниците. Синът му, също похитен от полицаите, изчезва безследно.
Естемирова разследва убийството и установява имената на убийците. Нашият главен редактор и нейните колеги правозащитници настояват Естемирова да се евакуира от Чечения. Тя е съгласна, но иска първо да се срещне със служители на МВР – за да се обедини полицейската база данни с тази на правозащитниците.
В 8:30 сутринта на 15 юли 2009 година тя излиза от дома си и изчезва. Колегите откриха свидетели, които са видели как напъхват Естемирова в бяла кола – успяла е да извика, че я отвличат.
Осем часа по-късно тялото ѝ е открито край пътя, недалече от ингушетското село Гази-Юрт. Главата и гърдите ѝ са простреляни, носът счупен, по ръцете – следи от скоч и синини. Тялото ѝ било накацано от черни мухи. Лежала с отворени очи.
Убийците не бяха издирвани и не са открити. Делото е замразено.
* * *
Снимките на Игор Домников, Юрий Шчехочихин, Анна Политковская, Станислав Маркелов, Анастасия Бабурова и Наталия Естемирова са на стената над масата, около която се събираме за планьорки и летучки.
Всеки път, когато се окачаше нов портрет, се стараехме да го окачим така, че на стената да не остане повече място. Когато не можеш да се защитиш и да защитиш своите хора, ставаш суеверен.
Но се случваше ново убийство и чернобелите лица се сближаваха, и винаги се оказваше, че има място за още едно лице.”
~ Елена Костюченко, “Моята любима страна” (поредица “Памет” на ИК Жанет 45, превод Denis Korobko, оформление Milena Valnarova)
Моите текстове 