Издателите отчитате, че все повече се чете съвременна художествена литература от български автори. А трудно ли се издава, дори от издателство като „Жанет 45“, за което българската литература е традиционен приоритет?
Не знам какво означава „трудно“. Издаването на художествена литература за нас винаги е било преди всичко мисия. Но – колкото и парадоксално да звучи – личното ми мнение е, че когато един издател избира заглавията си въз основа на литературните им качества (а не на техния търговския потенциал), шансовете му да направи добър бизнес не намаляват, а се увеличават – особено в дългосрочен план.
Работата на издателя е бягане на дълги разстояния. Ако вземем, да речем, петимата или десетимата ни най-продавани автори, ще установим, че нито един от тях не е стартирал с гръм и трясък. Освен ако не си откраднеш „готов“ автор (което никога не е било част от нашата стратегия), „отглеждането“ на един автор обикновено отнема поне десетилетие. Нито Господинов, нито Русков, нито Здравка Евтимова (и с тримата работим повече от 20 години) са дебютирали с хитови заглавия; нарастването на тяхната популярност е правопропорционално на тяхното развитие и израстване като автори, както и на признанието, получено във и извън границите на страната в течение на годините.
Обратно: дебютите, които се радват на значителна популярност, рядко дължат тази си популярност на качествата на самата книга; обикновено става въпрос за „външни“ фактори (медийна популярност на автора или разпознаваемост в социалните мрежи, например), които трудно могат да бъдат „възпроизведени“ в дългосрочен план.
Разбира се, няма никаква гаранция, че един добър, талантлив, перспективен начинаещ автор ще успее да се наложи в дъгосрочен план.
Ще попитате: как тогава да „подберем“ онези, които ще успеят?
Отговорът е много прост: и при нас, както и в много други сфери, важи знаковото бизнес правило 80/20: 20% от издадените заглавия (често – и доста по-малко) печелят достатъчно, за да избият загубата от останалите 80%.
Разбира се, важно е да се познават пазарните конюнктури; но далеч по-важно за един издател е да има ясен морален и литературен компас. В дългосрочен план той има по-голямо и по-ключово значение от всичко останало.
… проблемът с поезията със сигурност е по-сложен.
Поезията в наши дни е (почти) бутиково занятие – издават се по няколкостотин бройки, които се продават най-вече по време на премиери и почти изключително на роднини и приятели.
Което, разбира се, по никакъв начин не намалява или омаловажава необходимостта да се издава поезия – ако щете за онези две или три книжки годишно, които са „целунати свише“ и са обречение да се превърнат в част от българската литературна история.
От дете съм възпитан с разбирането, че няма по-висше човешко занятие от изкуството. Икономиката, бизнесът, обществените науки, трупането на планини от пари имат единствено поддържаща функция в нашия живот; поезията, музиката, изобразителното изкуство дестилират човешкия опит и го пренасят през вековете.
Смятате ли, че съвременната българска литература вече е преодоляла провинциалния си комплекс и започва да излиза от дълбоката периферия на Европа?
Не мисля, че става дума за провинциален комплекс. Може да ви се стори странно, но според мен причината за своеобразното „капсулиране“ на българската литература се дължи не на липсата на качества, а на тъжното обстоятелство, че от 35 години насам (почти) никой не прави последователни усилия да я предлага на издатели извън България.
Стигнах до този неумолим извод по време на ежегодните си посещения на панаирите във Франкфурт и Лондон (двете най-големи и най-знакови книжни изложения в Европа) през последните 17 години. И поне от 10 си мечтая някой да създаде българска литературна агенция, която да работи по всички правила на литературния „бизнес“.
Преди около три години най-накрая ми светна, че – предвид натрупания през годините опит и контакти, както и солидното портфолио с български автори на Жанет 45 – едва ли има човек в Бълагрия, който да е в по-подходяща позиция да стартира литературна агенция от самия мен. Това „осъзнаване“ даде началото на проекта, наречен Литературна агенция „София“ – компания с един служител (освен мен), който за последните две години и половина успява да продаде на чуждестранния пазар повече заглавия, отколкото България е изнасяла през последните години преди появата на агенцията.
Това безусловно показва, че проблемът с „износа“ на българската литература не е проблем, свързан с качеството, а е проблем, свързан с начина, по който общуваме със света.
Надявам се – не, това не е точната дума; вярвам, че в следващите години това ще се промени. И че промяната ще е за добро.
Как един автор се налага сред по-широка аудитория – като стане медийно популярен и получава награди, особено от чужбина ли?
Медийната популярност и наградите имат значение, разбира се. Но и двете в крайна сметка са функция от качествата на автора и на създадената от него литература.
Не казвам, че не е възможно човек да успява да вдигне медийна пушилка около себе си и в същото време да е съвсем посредствен автор.
Това, което казвам, че времето винаги отсява – посредственото от изключителното, ефектното от истински значимото, модното от вечното. И че истински добрият издател е онзи, който има нюх за истинската литература, характера неизменно да залага на нея – и търпението да чака времето да свърши своето.
Но българските награди често водят до скандали. Ето, и Вашето издателство оттегли шестте си номинации от конкурса на фонд „13 века България“ за най-добър български роман на годината, след скандала с писателката Елена Алексиева, отказала се от наградата си, задето редакторът ѝ доц. Борис Минков е бил член на журито.
България е малка, всички са (повече или по-малко) свързани. И в литературата, и в бизнеса, и в живота. Което често изостря страстите и прави подобни скандали неизбежни (уви).
Реакцията ни в конкретния случай не беше импулсивна, обаче, а абсолютно принципна. Организаторите на конкурса за най-добър роман от фонд „13 века България“ (един от най-престижните иначе литературни конкурси в България) решиха да се измъкнат от отговорност, като хвърлят всички обвинения (при това без ясна аргументация какво точно включва терминът „конфликт на интереси“) върху един-единствен човек. Това е меко казано неетично – председателят на журито и организаторите трябваше (поне) да споделят част от вината.
Какво най-много липсва в държавната политика за подкрепа на качествена българска литература у нас и за популяризирането ѝ в чужбина – ако изобщо можем да говорим за такава политика?
Липсва отношение и последователност. Всичко се прави на парче и в последния момент. Една година има прекалено много пари, другата няма хич. Програмите за подпомагане на превод на българска литература зад граница се пускат без никаква регулярност, а условията за кандидатстване са объркващи и ненужно сложни, което отказва голяма част от и без това немногобройните чуждестранни издатели. Решенията за участие в голенмите изложения се взимат месец преди самото участие – когато вече е ужасно късно да организираш въпросното участие по що-годе смислен начин.
С две думи – проблемът не е в липсата на средства, а в липсата на концепция. Както и на разбиране, че инвестицията в литература (и изкуство изобщо) води до много по-големи нематериални ползи за езика, страната и репутацията ни, отколкото могат да се купят и със стократно по-голяма сума пари.
Може ли един български писател, освен може би ако не е Георги Господинов, да се издържа само от книгите си?
Не само в България, но и в повечето европейски държави, хората, които се издържат само с писане (имам предвид на художествена литература) са малцина.
За да стигнеш до там, обаче, освен талант и постоянство, е нужно и време – времето, необходимо да „измислиш“ и коструираш творбата си, да излееш съдържащото се в ума ти върху листа, а сетне да го преработваш отново и отново, докато придобие вид за като пред хората.
Затова, ако искаме „професионалните“ ни автори да стават повече, е от съществено значение държавата да предлага адекватни условия (във вид на писателски резиденции, стипендии за подпомагане на дебютни книги и нови произведения от утвърдени автори и прочее), за да може един талантлив автор да отделя (съществена) част от времето си, за да пише.
Моите текстове 