Тухличките, от които е изградено нашето бъдеще

В началото на януари в електронната ми поща попадна следното писмо (очевидно не предназначено лично до мен, а разпратено до стотици хора; публикувам го с дребни съкращения):

“Здравейте, казвам се И.С. и от десет години работя като социален работник в ЦОП Златоград.

Център за обществена подкрепа е социална услуга в общността, предназначена за деца и семейства с цел предотвратяване на изоставянето на децата и настаняването им в специализирани институции, превенция на насилието, подкрепа на семейства в затруднена ситуация, обучение на кандидати за осиновители, обучение в умения за самостоятелен живот и социална интеграция на деца от институции. Услугите в ЦОП са почасови и безплатни.

На децата им харесва да посещават ЦОП и да прекарват време с нас. Родителите пък получават безценни съвети как да се справят с възникващите трудности при отглеждане и възпитанието на децата си. [Едно от най-важните] дела, които вършим тук, е да [се опитваме да] доставяме макар и малки радости на децата и семействата им.

Пред нас обаче възникнаха две пречки.

Едната е в това, че нямаме собствен транспорт, а голяма част от децата ни са в други населени места на територията на община Златоград. Ако разполагаме със собствен транспорт ще бъдем по-полезни и мобилни, ще можем да осъществим дейността си на терен.

Нуждаем се от автомобил. Търся съмишленици в тази кауза, като съм наясно, че най-вероятно ще ми бъде отказано. Кой в днешно време дарява кола?

Всеки ми казва да се откажа и да не се срамя пред хората, аз обаче не се отказвам. Търся начини да достигаме до дечицата и да им доставяме радости и добрини.

Ако имаме транспорт, ще бъде възможно да ги вземаме от дома им, а след това да си ги връщаме. От някои населени места има редовни автобусни линии, но нашите потребители са с нисък социален статус и [често] не могат да си позволят билет в двете посоки, за да ни посетят.

Налага се [също така да] трябва да подсигурим транспорт [на някои семейства] до болнично заведение – но фактът, че не разполагаме със собствен транспорт, ни спира.

Обръщам се с молба ако имате стар, непотребен автомобил, да ни подкрепите в нашата благородна кауза.

Друга пречка е липсата на стая за игра и забавления. Искаме да обособим такава, като са ни нужни средства за обзавеждането й.

Имаме идея да има Лего стена, кът за учене, компютър с бюро, да се подмени дограмата на стаята, вратата, ламината. Тъй като ЦОП се помещава в старо училищно общежитие, биха могли да ни предоставят една от стаите в него, но ние трябва да си го обособим и да го направим забавно и приятно за децата.

Оставам с надеждата за подкрепа от Ваша страна!”

Писах на И., за да помоля за още подробности и да й поискам телефон за контакт. Тя беше безкрайно ентусиазирана – да не кажа окрилена – че някой изобщо й е отговорил.

* * *

Няколко седмици по-късно запалих колата и отидох до Златоград, за да посетя Центъра.

Зданието е огромно, четириетажно, от социалистическо време. Центърът ползва около една четвърт от първия етаж – единствената ремонтирана част на сградата.

Посрещат ме половин дузина усмихнати момичета, засипаха ме с въпроси и истории. Разказват ми за семействата с ограничени финансови възможности, за хлапетата без родителска опека, за талантливи и будни хлапета, износващи дрехите и обувките на батковците си. За седемгодишното момченце от съседно село, на което починала майка му а баща му живеел в друг град – и за него се грижи единствено почти неподвижната му деветдесетгодишна баба. За светлината и надеждата, която им дават посещенията в Центъра, за овладяването на гнева и агресията, за работата в екип. За дрехите и перилните препарати, които получават от дарители и разпределят внимателно на най-нуждаещите се. За посещенията на място из целия район (шест селища, всяко от които на поне десет километра разстояние), за които, поради липса на служебен автомобил, ползват т а к с и (вярно, имат договорка с шофьора за специална цена, той е местен човек). И прочие, и прочие.

Струва им се почти невероятно, че съм се вдигнал чак от Пловдив (не, не съм се представял като депутат, направих всичко възможно да изглеждам максимално обикновен и нормален) – и че искам да им подаря автомобил, който да ползват за нуждите на Центъра. (“И. разпрати над 1000 писма, никой от нас не вярваше, че ще има полза, но въпреки това я окуражавахме; слава на бога, че още съществуват мечтатели като нея.”)

Към края на разговора (малко неохотно) ме провождат да се запозная с директорката, която ме посрещна в нейния си кабинет, голям приблизително колкото стаята за занимания (която сама по себе си не беше особено голяма).

Директорката е студена като лед и остра като нож.

От колко души е персоналът ви? Това е служебен въпрос. Колко деца се занимават тук? Не мога да ви дам информация. Искам да ви даря автомобил, за да улесним работата на момичетата, имате ли нещо против? Не мога да взема отношение, трябва да се срещнете със заместник кмета по социални дейности. Сочи ми масивната сграда на кметството с фолклорните стенописи, която съвсем ясно се виждаше от прозореца.

* * *

Благодарих любезно, мълчаливо излязох от офиса, пресякох малкия градски парк и изкачих стълбите на кметството. От гише “информация” вежливо ме насочиха към правилната врата.

Ледът, който ми сервира госпожа зам.кметицата, беше на значително по-дребни бучки – но затова пък нейният нож беше по-остър и от скалпел.

Вече знаеше за мен – директорката й беше звъннала. Обясни ми надлежно, че Центърът е задоволен и презадоволен. Когато чу, че им бил нужен автомобил – който аз пък от своя страна искам да даря – направо ахна. Ама как така? На какво основание ви се обаждат на вас? Заплатите им са добри, много добри. Нямаме проблеми, нямаме нужда от нищо. Ако случайно възникне нещо, Общинският съвет начаса ще го реши.

Направи ми впечатление, че на всеки няколко изречения госпожата вмъква една напълно несвързана с всичко останало, необяснима за мен фраза: “Зная защо сте тук и знам какво целите.” В твърдия й като скала поглед ясно се четеше недоизказаният финал на изречението: “Номерът ви няма да мине.”

И изведнъж ми светна какво се случва: бяха ме проучили, бяха разбрали, че съм политик – и че представлявам ППДБ. И бяха стигнали до извода – не, бяха до болка убедени! – че единствената цел на посещението ми е да подлея вода на кмета, дългогодишен представител на ГЕРБ в района. (Чак по-късно научих, че в миналите преди броени месеци местни избори той беше кръстосвал шпага в люта схватка – и спечелил с известна, но не чак зашеметяваща преднина – именно срещу местния представител на ППДБ.)

Стана ми ясно, че няма да се мине без посещение при кмета. “Днес му е приемен ден, но вече замина на оглед по общински строежи, няма да се връща”, заяви хладно събеседничката ми. “Ще трябва да дойдете идния петък”.

* * *

И ето ме седмица по-късно – само че в по-ранен час, за всеки случай, дето се вика – в чакалнята пред вратата на кмета, заедно с още десетина граждани. Млади, стари, приветливи, намръщени, влизат, излизат, после пак влизат.

След около час и половина идва и моят ред.

Кметът – представителен мъж, приблизително на същата възраст като мен, но в несравнимо по-добра физическа форма – явно свикнал да вижда в приемния си ден все същите познати лица, ме изглежда с любопитство.

Решавам, че е уместно още от вратата да хвана бика за рогата.

“Здравейте, г-н кмете. Аз съм този и този, депутат съм от ППДБ…”

“Г-н Пейков? Чувал съм за вас, много ценя вашите дарителски кампании. Вие откога чакате?”

“От час и половина.”

Кметът зяпва.

“Депутат? От час и половина?…”

Обяснявам му, че съм тук като обикновен гражданин. И че за мен е въпрос на елементарен добър тон да си изчакам реда.

След това му разказвам за писмото, за Центъра, за момичетата и техните проблеми. И за колата, която искам да подаря. И за допълнителната стая за игра и забавления, от която се нуждаят – и за която също съм готов да даря средства.

Г-н кмете, вие сте тук за трети мандат, казвам, значи хората ви харесват. Нямам никакво намерение да ви поливам вода. Тези момичета са злато, пълни са с надежда, съпричастие и ентусиазъм. Нека не им подрязваме крилата.

Той веднага разбира. Поглежда ме открито и отсича:

“Господин Пейков, ако вашата воля е да подарите автомобил, аз не мога да ви спра. Ще го приемем с благодарност. А за стаята нямайте грижа, тя ще е наш ангажимент, обещавам да се погрижа.”

И си стискаме ръцете.

* * *

Нататък историята малко изтънява. Колата, която първоначално избрах – една от служебните на фирмата ми – се оказа с технически проблеми. Два месеца опитвах да ги реша. После се спрях на друга. Нищо кой знае какво – Шевролет Лачети, модел 2006-а. В съвсем прилично състояние – под 100,000 километра (знам го със сигурност, защото сме първи собственик).

Измихме я, изчистихме я, сменихме четирите гуми с нови. Сменихме ремък, маслен, горивен и въздушен филтър, маслото и фреона. Затегнахме всичко, което трябваше да се затегне.

Сетне се сързахме с Община Златоград и подписахме Договор за дарение, в който изрично се споменава, че колата е предназначена за нуждите на Центъра за обществена подкрепа в града.

Точно девет месеца след първото писмо, получено от И. – на 7 октомври 2024-а, понеделник – автомобилът най-сетне акостира пред общината в целия си (малко позахабен, но все още напълно конвертируем) блясък.

* * *

Първо ми се обажда кмета – за да ми благодари, да потвърди ангажимента си и да ми каже, че не е забравил разговора ни и често ме цитира.

После ми звъни и И. – за да ми каже колко е щастлива и колко е впечатлена, че не съм се отказал.

Казва ми още, че ме чувства като член на семейството си. И че жестове като този дават на нея и нейните колеги кураж и чувство за смисъл – за да продължават да вършат работата, която толкова обичат, въпреки трудностите и предизвикатвлствата, с които ежедневно се сблъскват.

* * *

Пиша всичко това, за да ви призная, че лично на мен не ми струваше почти нищо да подаря този автомобил. Почти не го ползвахме и прашасваше от месеци.

Вярно, можех да му взема някоя хилядарка; но истината е, че времето, прекарано в пътувания, разговори и писане на имейли беше по-трудно за намиране, по-скъпо и по-ценно от самата кола. Не съжалявам и за минута от него.

Пиша също така и за да ви подсетя, че в малките градчета и селца на България има хиляди хора като И. и нейните колеги – млади, вдъхновени, непокварени, пълни с ентусиазъм и съпричастие.

Те са тухличките, от които е изградено нашето бъдеще.

Ако не можем друго – нека поне се опитаме да бъдем техният хоросан.

П.П. Снимката е от момента, в който нашият шофьор връчва ключовете на г-н кмета (с фокус върху ключа, а не върху лицата). Надявам се разноцветните шарки по автомобила с нашето доскорошно фирмено лого да се харесат на децата и да им се сторят забавни, за да не се налага да ги чистят с шпатула от корпуса на колата.

П.П.П. Договорът за дарение е от името на управителя на фирмата, чийто собственик съм. (Като депутат нямам право да бъда управител, но мога да бъда собственик.)