Нещото, което ми дава най-много кураж и ме изпълва с чувство за смисъл, са хората, които редовно ме спират на улицата, за да ме поздравят.
Докато се разхождах днес, на два пъти ме заговориха напълно непознати жени (едната специално дойде до масата ми в кафенето, а другата ме заприказва на опашка за портокалов сок), за да споделят, че ме следят в социалните мрежи и на живо в парламента – и да ми благодарят за това, което правя.
Но най-впечатляващият комплимент дойде от приятел, с когото се виждаме относително рядко – и обичаме да си бъбрим за големи работи, най-често – свързани с посоката, в която отива светът.
Малко по малко разговорът неизбежно се връща към нашите си, делнични проблеми.
– Е-е-е, шапка ти свалям, че успяваш да ги издържаш тези в парламента – ми казва той по едно време. – И искрено ти съчувствам понякога.
После се замисля за съвсем кратко и додава:
– Ама после си викам: все пак по-добре той, отколкото аз!
Моите текстове 