31 срещи. Точно толкова успях да проведа за трите дни от престоя си на Панаира на книгата във Франкфурт.
Заслугата за това е (почти) изцяло на Gergana PaNcheva (на първата снимка, заснета малко преди началото на първия ден). Тази година й делегирах организацията на личната ми програма от начало до край. И тя успя да наблъска в нея (почти) 50% повече срещи от обичайното – при това за с ъ щ о т о време. (Не включвам нейните собствени срещи, които бяха почти два п ъ т и повече от моите.)
Това, обаче, не е нито най-важният, нито най-интересният резултат от нейната намеса.
Още по-удивителен от гореспоменатото е фактът, че – благодарение на изкусната подредба на срещите в “снопове” от по няколко поредни в една и съща палата – броят на изминатите от мен крачки, вместо да нарасне покрай допълнителните срещи, всъщност намаля – с (почти) 1/3, от (приблизително) 18,000 на малко над 12,000 крачки дневно.
Това пък от своя страна ми позволи да си водя подробни записки за в с я к а среща в пролуките м е ж д у самите срещи – нещо, което в други години оставях за края на всеки от дните (което си е сериозно предизвикателство, когато си направо премазан от умора – поради което работата често се влачеше с дни, докато накрая забравя какво точно сме дискутирали по време на една или друга среща).
Изводът? Н и к о г а не подценявайте ползите от делегирането.
* * *
Последно, но не на последно място: тази година май за първи път (от седемнайсетте поредни, през които съм идвал на това изложение) се почувствах н а и с т и н а у дома си на българския щанд.
Наистина е страхотно – особено при такива натоварени графици, свързани с постоянно препускане наляво-надясно – да си имаш местенце, където не само да можеш да си организираш официални срещи (при това без да ти е неудобно от вида и съдържанието на щанда), а също и да се връщаш всеки път, когато ти остане свободна минута, да поседнеш, да сравниш графици, да пийнеш кафе или пай, да си побъбриш, да си оставиш нещата на отговорно пазене, но най-вече – да се чувстваш добре дошъл и винаги да бъдеш посрещан с усмивка.
Заслугата за това е (преди всичко!) на чудесните момичета от екипа, подбран от АБК (Асоциация българска книга) – на които, уверявам ви, изобщо не им се наложи да казват “зеле”, за да изглеждат по този начин на снимката. Просто са си такива, лъчезарни и добронамерени – което (особено предвид “традициите” ни, свързани с участието на подобни изложения) е страхотна, страхотна придобивка.
(И като казвам “придобивка”, изобщо нямам предвид себе си – нито тълпищата от издатели, писатели, агенти, читатели и най-обикновени любопитковци, които минават покрай този щанд всеки ден.
Имам предвид България като цяло.) 
Моите текстове 