През последните години – особено в епохата на управление на г-жа Нинова – БСП не само изгуби ключовата си роля в българския политически живот, но и започна бавно и неумолимо да се свлича все по-близо до 4%-ната бариера за влизане в парламента.
Причината за това (лично за мен) е очевидна – и тя се крие в постепенната путинизация на партията и безалтернативното прегръщане на т.нар. “традиционни ценности” (каквото и да означава това понятие).
По традиция БСП – най-старата и (за добро или лошо) най-опитна партия в България – дълги години успяваше да поддържа – под формата на различни “крила” – твърде широка идеологическа и идейна платформа, което позволяваше под нейната шапка да съжителстват реакционери и либерали, социалдемократи и откровени комунисти, привърженици на азиатския авторитаризъм и убедени евроатлантици.
Подобен подход – макар и труден за овладяване във вътрешнопартиен план – даваше възможност на партията да привлича относително широк спектър от избиратели: от соцносталгици до прогресивни евролевичари.
Под ръководството на г-жа Нинова, обаче, на всичко това бе сложен край.
“Крилата” бяха целенасочено окастрени, а всички (дори и частично) несъгласни с водената от ръководството на партията политика – начело с интелигентни хора със свежо, прогресивно, съвременно разбиране за това как трябва да изглежда една съвременна левица като Крум Зарков и Явор Божанков – бяха методично и яростно напъдени.
Вследствие на това политическо късогледство, земята под краката на някогашния хегемон в българската политика неусетно започна да чезне, докато накрая БСП се оказа стъпила върху съвсем тясна полоса.
Върху малко парченце земя – което отгоре на всичкото вече е (почти изцяло) заето от далеч по-агресивните, по-кресливи и по-многолюдни нейни идеологически съседи от партия с мнимото (но привлекателно за мнозина) име “Възраждане”. Което прави напълно неизненадващ факта, че мощна и незаобиколима допреди броени години политическа сила като БСП постепенно успя да се смъкне почти до ръба на политическата незабележимост.
Съществуваше известна надежда (поне у някои хора), че след оттеглянето на г-жа Нинова този т р е н д ще се обърне – и партията ще започне (поне отчасти) да заприличва на модерна европейска левица (каквато в последните години не просто не е; тя на практика от дълго време насам е своеобразна а н т и т е з а на европейското разбиране за “ляво”).
Уви, това няма как да стане без основна и фундаментална преоценка на водените (както напоследък, така и по-назад във времето) политики.
Одиозният и безумен билборд (намира се на Сточна гара в Пловдив, но щом го има тук, вероятно се е появил и другаде) с преплетените в едно българско и руско знамена, озаглавен “Русия Е наш приятел” и подписан от името на “БСП – Обединена левица” е всичко друго, но НЕ и стъпка в тази посока.
Той е по-скоро решителна крачка наобратно – към мрака и терора на комунистическото минало от епохата на СССР, от което наследницата на някогашното БКП десетилетия наред всячески се опитваше да се отрече.
Същото онова минало, към което агресивната, унищожителна, имперска, изтъкана от подлост и лъжи, човеконенавистна политика на Путинова Русия – под прикритието на понятия като “традиционни ценности” и на някакъв измислен антиевропейски “консерватизъм” – прави всичко възможно да ни върне.
Моите текстове 