Когато Христо Иванов ми се обади през януари 2021-а, за да ме покани да се кандидатирам за депутат, само дето не му се изсмях в лицето. Казах му, че нито имам апетит, нито изобщо някога ми е минавало през ума да се кандидатирам за подобна позиция – и че най-най-най-високия пост, за който (евентуално) бих се цанил някога, е кмет на любимия ми град.
Христо, обаче, изглежда е роден в седмицата на убедителя. Каза ми, че ще натрупам ценен опит, ще получа видимост, и – най-важното! – ще мога да свърша нещо смислено за града И страната, докато (евентуално) дойде време да се кандидатирам за кмет.
И аз взех, че се съгласих.
И сетне взеха, че ме избраха.
* * *
През първите седмици в парламента на излизане от залата редовно бърках посоката за тоалетната. Ежедневното носене на костюм беше (малък) ад.
От лицата в залата (като изключим собствените ми съпартийци) разпознавах две или три. Нямах пукната представа каква е функцията на парламентарните комисии, камо ли с какви теми се занимават.
Не знаех как и кога се задава парламентарен въпрос – и каква е разликата между устен и писмен въпрос, да не говорим между въпрос и изслушване.
Отношенията с колегите от собствената ми партия бяха (меко казано) сдържани. Изправяхме се на нокти при всяко излизане на трибуна на който и да е от съпартийците ни, с изключение на Христо, Иво Мирчев или Тони Цонева (не че последните двама имаха повече парламентарен опит от нас, ама поне бяха дишали по-дълго въздуха около Христо).
В първите два парламента, в които депутатствах, така и не успях да науча кой знае колко – в двата заедно имахме общо 54 работни дни.
Последваха още два, които пропуснах – малко повече от година време, което се оказа особено важно за мен както в личен, така и в обществен план. Време, през което успях да събера милион и половина лева дарения за страдащата Украйна и още толкова за пострадалите от земетресението в Турция и Сирия.
* * *
Днес, едва три години и половина след онзи разговор с Христо, имам зад гърба си цели ч е т и р и парламента, кандидатирам се за пети и (вероятно) изглеждам в очите на доста хора (едва ли не) като парламентарен доайен.
Истината е, че едва през последните няколко месеца започнах да се чувствам що-годе удобно в обувките си на парламентарист. Да осъзнавам ролята си на народен представител в нейната цялост – както на законодател, така и на народен трибун. Да разбирам какви механизми да задействам, към кого да се обърна за съвет, къде да упражня натиск и пред кого да лобирам, за да се преборя за дадена кауза (като например увеличаване на бюджета на Планинска спасителна служба или повишаване на стипендиите на студентите от българската диаспора).
Другата, далеч по-болезнена истина е, че разочарованията бяха доста повече от успехите.
Да, успяхме да разтърсим мухлясалите устои на българската съдебна система – макар Конституционният съд после да ги върна в (почти) изходното им положение.
Да, разбутахме спретнатата и удивително устойчива схема на “разпределение на баницата”, която си беше устроило статуквото (само си спомнете 44-тия парламент – последния без наше участие – и с лекота ще успеете да екстраполирате какво щеше да се случи, ако ние не бяхме се появили на политическата сцена).
Да, след дълго блъскане на стената с глава успяхме (макар и с разкървавено чело) да пробием в нея ма-алка дупчица, през която да завее свеж вятър, да се появят нови идеи и нови лица, които пък от своя страна да поразширят тази дупчица с раменете си.
Разбунихме духовете, катализирахме политически и мафиотски вражди. Бутнахме един подкупен прокурор (вярно, статуквото отговори на това с ритник в лицето ни и на негово място е на път да се появи негов почти-близнак, но – дори и това да се случи! – гласуваните от нас законови промени поне отчасти гарантират, че властването му няма да е толкова нагло и безконтролно).
Не на последно място – успяхме, благодарение на своята принципна и неумолима настойчивост (не ги слушайте какво разправят за “сглобки” и “мазни кафета”, това е от гняв и яд, че не стана на тяхното – а няма и да стане!), изтласкахме гнойта, събрана на разни скрити места в тялото на държавата, и я принудихме да избие по нейното лице. Така, че в с и ч к и да я видят.
Само дето през цялото време, докато се опитвахме да изриваме планините от тор от родните Авгиеви обори и да я изнасяме през парадния вход, някой друг непрестанно я внасяше през задния – и под прикритието на мъждивия медиен полумрак неуморно я трупаше на купчини зад гърба ни, а често – и направо върху гърбовете ни.
* * *
Не, не търся извинения. Никога не съм хранил илюзии, че политиката е лесна, още по-малко – чиста работа.
Просто искам да знаете, че – въпреки всичката прясна оборска тор, с която ежедневно засипват главата и раменете ми – аз не съм се отказал.
И че всеки следващ път ставам ма-а-алко по-добър, по-“печен”, по-знаещ, по-можещ, по-несъкрушим от предишния.
* * *
Искам също така да знаете, че – напук на особено разпространената напоследък мантра, че “трябва да гласуваме за личности, а не за партии” – основната причина да не се отказвам са колегите ми от Да, България.
Елисавета, която в първия ни парламент заедно (46-ия), макар да стоеше до мен в парламентарната зала, ми проговори (общо) два пъти – а днес е готова да дойде накрай света заради мен.
Стела, която избухва като атомна бомба при вида на всяка – дори най-малката! – несправедливост.
Ивайло, който прерови де-що имаше армейски склад, за да открие и изпрати и последния неизползван бронетранспортьор на Украйна – а сетне прерови де-що има гето и краен квартал, за да открие и последния купувач на гласове и да го прати на майната му (разбирай – на прокуратурата).
Dimitar, който е винаги приветлив, винаги готов да помогне. Винаги има в ръкава си поне един виц, с който да те спука от смях – дори когато е най-напечено. И който разказва за случващото се в парламента по толкова правдив и достъпен начин, че гледанията му в ТикТок са (едва ли не) повече от броя на хората с право на глас в страната.
Антоанета, чийто поглед реже като бръснач. Също и гласът й от трибуна. И не можеш да намериш заобиколен път към нея – единственият е като свършиш нещата по правилния, почтения начин.
Ivan, който не обича трибуната, но въпреки това я търси – защото непрестанно се самоусъвършенства. И който задава повече “петъчни” въпроси до министри от всички останали депутати, които познавам, взети заедно.
Надежда, която винаги изглежда толкова представителна, респектираща и компетентна, че дълго време се притеснявах да я заговоря. А след като се престраших разбрах, че е също толкова разбираща, помагаща и емпатична.
Bozhidar, който (уж) е по дигиталните работи, а познава законите и подзаконовите актове по-добре от повечето юристи. Който е превъзходно въплъщение на максимата “мисли глобално, действай локално”. И който през последните два парламента е внесъл повече законопроекти и е променил живота на повече хора от целокупните депутатски напъни на повечето парламентарно представени партии.
Атанас, който е самата квинтесенция на дипломатичността и добрия тон – самата му поява на парламентарната трибуна мигом укротява страстите и отчетливо повишава нивото на разговора.
Martin, който винаги е готов да сподели опита си (какъвто има в изобилие), да те посъветва, да даде едно рамо, да приземи и контекстуализира нещата. А след това (задължително) да проследи дали си успях да ги доведеш до успешен край.
Д-р Simidchiev, от когото винаги има какво да научиш. Който не само е един от най-добрите здравни експерти в страната (не е никак за подценяване факта, че притежава безценното съчетание от натрупан опит като клиницист, преподавател и мениджър едновременно), но има възхитителната дарба да разказва всичко по достъпен, разбираем и вдъхновяващ начин.
Най-сетне – Свилен, който, когато дойде време за бачкане, бачка неуморно и неумолимо (плевенската група на партията, чийто основен двигател е той, е една от най-големите и най-надеждните в страната). И с когото – дойде ли междучасие – винаги се заливаме от смях за щяло и нещяло (щото как иначе се издържа в този зверилник?…).
* * *
Та така, приятели.
Просто исках да ви кажа: никой от нас не е съвършен, правим, каквото е по силите ни.
Учим се. Заякваме. Трупаме опит.
Работим в екип – все по-добре и по-добре.
Вярваме си – както на самите себе си, така и един на друг.
Когато се подхлъзнем или изгубим присъствие на духа – имаме на чии рамене да се опрем.
Не забравяйте: политиката не е спринт, а маратон. А маратонът изисква различен вид мускули.
Ние тренираме всеки ден, учим се как да ги развиваме.
Не се отчайвайте и не се отегчавайте. Не е вярно, че нищо не се променя, само и з г л е ж д а така.
Под привидно спокойната повърхност на завладяната държава всичко клокочи – и рано или късно ще кипне.
Излезте и гласувайте. После пак. И пак. И пак.
Резултатите ще дойдат, но се изисква търпение. И устойчивост. И трезва глава.
И характер, много характер. 
Моите текстове 