Приятели, съмишленици, братя!
Моето устремно кариерно развитие от последните години днес достигна своя решителен апогей: има недвусмислени фотографски свидетелства, че моят непреходен лик е възпроизведен съвсем дословно върху предизборна м а с и ч к а!
Пиша това за да ви съобщя, че вече имам отговор на въпроса, който ме мъчи от най-ранна детска възраст: как са се чувствали човешките (и някои конски) модели, изобразени във вътрешността на Казанлъшката гробница (например!), докато талантливата ръка на безименния живописец ги е зографисвала по стените.
Та ето какво откровение свише (или сниже, щото масичката все пак – поне засега – е малко по-ниска от мен) получих аз днес; оставете всичко настрана и се пригответе да го споделя с вас:
чувствали са се по съвсем същия начин, както и преди да ги изографисат. 
* * *
Другото, което исках да ви кажа е още по-важно, а именно: почне ли човек да се взема прекалено насериозно в този живот, той (или тя) начаса губи връзка с реалността. А изгубиш ли връзка с реалността – спукана ти е работата.
Най-сигурният начин да не губиш тази живителна връзка, приятели – този спасителен и ежеминутен шепот в ухото, който непрекъснато тества твоя запас от човечност, изостря сетивата ти и те държи на пръсти – е да използваш всяка удобна възможност, за да се надсмиваш над себе си.
Така усещаш, че си жив. И че имаш още неща за вършене, планини за изкачване и обори за изриване, преди да се превърнеш в стенопис (който впрочем със сигурност няма да е и на една хилядна толкова талантлив и вълнуващ, колкото онзи на древния казанлъшки майстор, чието име историята, уви, също не е успяла да запомни).
See insights and ads
Моите текстове 