Дочух (от надежден източник), че собствениците на разрушения склад са се срещали с представители на общината и са предявили претенции за пропуснати ползи на стойност 60 милиона лева.
Макар да съм наясно, че подобно “остойностяване” може да е плод просто на нечие възбудено въображение и да няма никакви корени в действителността, опитах се все пак да се поставя на мястото на въпросните инвеститори и да потърся логиката в тяхното бизнес мислене.
При положение, че продажните цени на складове с подобен обем в същия квартал варират от милион и половина до три-четири милиона лева (става въпрос за терен от около 1600 кв.м., плюс сградата върху него с разгъната площ около 5000 кв.м. – която, обаче, в очите на собственика е само пасив, който трябва да бъде сринат), оценка на “пропуснатите ползи” на стойност от 60 милиона лева би могла да стъпва единствено на проекта за 17-етажния “Хилтън”, който инвеститорите вече са смлели, прошнуровали, прономеровали и чинно остойностили в умовете си (не без известна доза оптимизъм, естествено).
Това ме връща на темата за прословутото строително разрешение, издадено от общината на собствениците на склада още през 2010 г. – и подновено от новата градска управа през 2014 г.
Най-важния въпрос в случая, без съмнение, е дали сградата е паметник на културата – защото ако е, общината няма право да издава никакво строително разрешение без предварително становище от НИНКН.
По този въпрос Община Пловдив опита да се защити с прословутото вече удостоверение, подписано от неизвестен служител в НИНКН и предоставено от собственика, в което се твърди, че сградата не е паметник на културата. Макар да стана ясно, че документа с почти абсолютна сигурност е фалшификат, и че Министерството на културата е изпратило писмо още през 2014 г., в което предупреждава градските власти, че сградата е паметник на културата, от общината продължават да твърдят, че това писмо само по себе си не е документ, който да удостоверява статута на сградата.
Да предположим, че в аргументите на общината има някакво рационално зрънце. (За мен няма никакъв спор по въпроса дали писмото на МК е достатъчно, за да бъде спряно издаването на каквото и да е строително разрешение; но нека все пак направим подобно предположение — за целите на настоящата дискусия.)
Защо, обаче, никой от безбройните журналисти, отразяващи случая, не се сети да попита какво точно разрешение е било издадено на инвеститора? Сиреч: каква сграда са му разрешили да издигне на мястото на склада на Ориент табако?
Единственият проект, който е обнародван от инвеститора (при това съвсем открито, че и рекламиран по световни изложения, че и носител на архитектурни награди!), е проектът за 17-етажен хотел на мястото на склада.
Само дето всеки що-годе запознат с картата на Пловдив архитект ще ви каже, че в квартала, известен като “Тютюневия град”, застрояването е четири-пет етажно — и че от гледна точка на градоустройството изграждането на сграда от 17 етажа на това място е абсолютно немислимо.
Извън дискусията дали и откога сградата е паметник на културата, общината не е трябвало да издава строително разрешение, защото проектът за 17-етажна сграда е във вопиющо противоречие с градоустройствения план на града.
Когато у инвеститора се създават подобни фалшиви очаквания, той е в пълното си право да си въобразява, че пропуснатите ползи действително превишават двайсетократно истинската стойност на имота. И понеже, както е известно от началото на света, “целта оправдава средствата”, подобно вдигане на мизата съвсем естествено подтиква инвеститора към употреба на най-безмилостни средства за спечелване на битката — всичко е позволено, само и само да гътнем омразния склад.
Именно затова е толкова важно да се спазва закона на всяка крачка — а не само когато ножът опре до кокала. Като за начало, всички собственици на складове в “Тютюневия град” трябва да знаят, че – дори ако по някакво чудо (чудеса стават, особено в България!) институтът реши, че считано от днес тъкмо тяхната сграда спира да бъде паметник на културата, в резултат на което получават картбланш да я бутнат още утре — на нейното място те могат да вдигнат постройка, която не превишава по височина и обем сега съществуващата сграда.
Зная, че за мнозина погледът от този ъгъл върху дискусията за съдбата на “Тютюневия град” изглежда несъществен, маловажен. Смятам, обаче, че за да имаме и най-малкия шанс да спасим това, което е останало от тютюневото градче, е от първостепенна важност да се опитаме да видим картината от гледна точна на собствениците и на потенциалните инвеститори. Ако те си въобразяват, че имотите им са златна мина, която струва двайсетократно повече от справедливата си пазарна стойност към момента, шансовете да намерим пресечни точки помежду си са нищожни.
Ако, обаче, фалшивите илюзии на инвеститорите бъдат задушени още в зародиш и предваритено бъде очертана, ясно и недвусмислено, границата на възможностите, когато купуваш имот в този район на града — тогава може да се окаже, че собствениците изведнъж ще се окажат по-диалогични и (о, чудо!) ще си дадат сметка, че запазването на сградата в сегашния й вид, придружено от подобаващ вътрешен и външен ремонт, може да бъде доста атрактивна бизнес инвестиция.
Пък после, току-виж, и “Хилтън” осъзнал, че да се настани в сграда като тази на “Ориент табако” (вместо в безвкусна и безформена стъклена кутия) е и по-уютно, и по-изискано, че и по-престижно.
Моите текстове 