Observador internacional independiente

Почти през целия XX век Гватемала е била управлявана от дикатори. С изключение на двамата демократично избрани президенти по време на краткотрайната Гватемалска революция (1944-1954). Вторият от тях, харизматичният Хакобо Арбенс, имал неблагоразумието да начене повсеместна аграрна реформа, като върнал земята на над 500,000 обезправени селяни. Всемогъщата United Fruit Company, която по това време притежавала кажи-речи цяла Латинска Америка, направо побесняла. Вследствие на което през 1954 г. ЦРУ подготвя и извършва военен преврат и сваля “комуниста” Арбенс от власт. Следват нови и нови диктатури — и така чак до края на века.

На 12 ноември 1995-а в Гватемала се проведоха първите свободни избори от половин век насам. Бях там, в качеството си на “независим международен наблюдател”. След 8-часов инструктаж ни раздадоха по една червена престилка с надпис “observador internacional independiente” и ни разпратиха по всички краища на страната. Три в едно: президентски, парламентарни и кметски избори едновременно.

Падна ми се окаяното столично предградие “Миско” — огромно гето с около 2 милиона жители, от които не повече от четвърт притежаваха официални документи с адресна регистрация и следователно имаха право да гласуват.

От автогарата ме взе стар пикап, управляван лично от кандидата за кмет на работническата партия (Frente democratico de nueva Guatemala), горд мъж на умерено средна възраст. Осанката му издаваше достойнство, а облеклото — постоянен недоимък. Случи се така, че на слизане от рейса отидох да си купя вафла от лавката на автогарата и още бях на опашката, когато колата пристигна. Инстинктивно купих втора вафла и почерпих шофьора, без изобщо да знам, че черпя не кого да е, а един от кандидатите за кметския стол. Небрежният ми жест беше посрещнат с изумление и непресторена благодарност.

Моите посрещачи съвсем не бяха случайни. Именно FDNG беше партията, която най-живо се вълнуваше от нашето присъствие там — защото то увеличаваше шансовете им за справедлив изборен процес. Кандидатите на партията — работници и селяни от най-низшите слоеве на обществото, повечето от тях с индианска кръв, чиито изборни кампании бяха проведени с гол ентусиазъм и без пукната стотинка — бяха най-уязвими при евентуални изборни машинации от страна на двете големи и богати партии, FRG и PAN.

FRG, Гватемалският републикански фронт, по това време беше оглавяван от Ефраин Риос Монт — генерал от армията, бивш диктатор, управлявал страната в началото на 80-те, известен най-вече с жестоките си методи на саморазправа с партизанската съпротива. Като бивш диктатор му беше забранено да участва на изборите, но лицето му грееше на всеки един от десетките хиляди плакати на партията, разлепени из цялата страна. Колкото и невероятно да звучи, по това време Риос Монт беше една от най-популярните личности в страната — и на практика изнесе на гърба си официалния кандидат за президент на FRG Алфонсо Портильо.

“Ама как е възможно това — един тиранин и убиец да бъде най-популярното лице в страната?” — не спирах да разпитвам учителите си в Casa de Espanol Xelaju, училището по испански, което посещавах по онова време. “След толкова години диктатура, гватемалците са свикнали да ги управляват силни мъже, обути в ботуши, които да въплъщават чувството за ред, което толкова ни липсва”, отвръщаха ми те.

“Колко тъжна съдба има този народ!”, мислех си аз. “Сами да си избират диктатори!… В България това никога не може да се случи.”

Но да се върнем към изборния ден. А той беше доста дълъг — Миско е разположено на огромна територия и раздрънканият пикап цял ден ме разхожда от секция на секция, докато навестя всичките единайсет (ако правилно си спомням). Аз всеки път почтително се представях на избирателната комисия и после надлежно проверявах дали всеки избирател си е потопил пръста в мастилото след като пусне бюлетината, като в добавка на това разпитвах току-що гласувалите как е протекла процедурата и дали случайно някой не ги е агитирал по време на изборния ден. Нещата изглеждаха добре — хората гласуваха спокойно, поне привидно никой и нищо не им пречеше да упражнят изборната си воля. Приключихме по тъмно.

На следващия ден стана ясно, че кандидатът на PAN, Алваро Арсу, все пак е изпреварил Портильо с няколко пункта; след месец предстоеше балотаж, но дотогава щях да съм си заминал. (Истината е, че не ме интересуваше особено кой от двамата ще спечели.) Ала имаше и една наистина вълнуваща новина: по брой гласове Работническата партия се класира на трето място и спечели цели ш е с т места в Парламента — на едно от които седна първата жена-индианка в историята на гватемалския сенат!…

По-късно, вече в България, научих, че Арсу е спечелил и балотажа. Той управлява Гватемала сравнително безметежно в продължение на четири години. През 2000-а го наследи въпросният Портильо, който падна от власт с гръм и трясък четири години по-късно и търти да бяга към съседно Мексико, за да се спаси от обвиненията в присвояване на повече от милиард долара.

Оттогава минаха 21 години. Днес България се управлява от бивш бодигард и настоящ силовик, а предстоящите президентски избори се пръскат по шевовете от всевъзможни генерали и адмирали. И внезапно проумявам, че две десетилетия по-късно и ние сме на гватемалския хал. “Хора с ботуши, народни хора, които да вдъхват чувството за ред, което толкова ни липсва.”

Един мъчителен въпрос не спира да ме гризе отвътре: Гватемала ли ни е изпреварила, или ние тепърва я настигаме?…

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s