Hallelujah

“Литературата добавя към реалността, тя не просто я описва“, казва ирландския писател К. С. Луис. „Тя обогатява необходимите умения, които ежедневният живот изисква и осигурява; и в този смисъл тя напоява пустинята, в която животът ни вече се е превърнал.“

В моя живот литературата беше първа. От съвсем ранна възраст бях убеден, че единственото смислено човешко занимание, единственият начин да постигнеш безсмъртие, e изкуството. Под „изкуство“ разбирах преди всичко „литература“. А под „литература“ – преди всичко „поезия“. Защото в нашия дом се говореше езикът на поезията.

Музиката дойде по-късно. Доста по-късно. И трябва да си призная, че винаги съм стигал до нея през езика на поезията. Моята музика не беше Шопен и Шостакович, нито „Битълс“ и „Ролинг Стоунс“, нито популярната в онази епоха естрада. Беше Окуджава с „Песен за синия балон“ и „Молитвата на Франсоа Вийон“. Беше Висоцки с „Капризните коне“, „Лирическа“ и „Той не се върна от боя“.

Във втори клас имах кратка авантюра с акордеона. Не успях да синхронизирам ръцете. После се пробвах в Пловдивския хор на момчетата. Мисля, че дисциплината не ми понесе. Междувременно написах първия си (и единствен и до днес) роман: „Битката, която ставаше“. Музиката бе все така далеч от мен, литературата – на една ръка разстояние.

За първи път пях пред публика в осми клас. На една бригада някаква банда изпълняваше Soldier of Fortune на Дийп Пърпъл на безобразен английски, което силно ме разстрои – както вече стана дума, думите за мен винаги са били от особено значение. Излязох на сцената и настоях аз да пея. Мина добре – без изстъпления и без разочарования. Три години по-късно ме извикаха на бис да изпея същата песен на абитуриентския ни бал.

След казармата, където изпълнявахме най-вече военно-патриотични песни и университета, където участвах в мюзикъл в ролята на човекоядно цвете, заминах за Кецалтенанго, 300-хиляден град в Гватемала, за да уча кичè – един от 23-те езика на древните маи, който се говори и до днес от над милион души в югозападната част на страната. Наложи се, обаче, първо да уча испански, понеже това беше единственият общ език на комуникация с преподавателя по кичè.

Един ден в училището дойде Алберто – уличен музикант, изпълняващ популярни шлагери, танга и песни на аржентинския Окуджава, великолепния Факундо Кабрал. Алберто изненадващо подкара едно старо танго, аз се сетих за български текст на песента и неусетно започнах да му пригласям. Той толкова се впечатли, че ме покани да пеем заедно на следващата вечер в местното Café de colores, където се събираха млади хора, предимно чужденци.

Така започна музикалната ми кариера. С Алберто разработихме цял репертоар – от Висоцки до Алберто Кортес – който изпълнявахме двамата след края на обичайните му гигове. Публиката бъбреше неспирно докато Алберто дрънкаше „фоновата“ си музика – но запеех ли аз, всички млъкваха. И така всяка сряда.

На третата седмица забелязах, че жената на собственика бърза да приспи двете си близначета преди да дойде моя ред, а после слиза от горния етаж и ме слуша в захлас. Същата вечер, след края на сесията, се приближих до нея и й казах, че е много мило е от нейна страна да ми обръща такова внимание. „Какво говорите“, отвърна ми тя с поглед, в който се четеше смесица от почит и възхищение. „Певец от вашия ранг никога не е идвал в нашия град.“

На 28, вече в България, реших, че искам да запиша албум. В основата на всичко бяха отново текстовете – настанили се бяха в ума ми и исках да ги изпея. Дебелянов, Геров, Анастасов, Тонев, Апостолова, Господинов. И Пейков.

Отне ми около година да намеря човек, който да напише музиката по тези стихове – Рада Славинска, с която сякаш вибрирахме на едни и същи честоти. После се оказа, че трябва някой да ги аранжира. „Обърни се към Бошев, той е най-добрият“, ми казваха отвсякъде. Отпърво ми се стори малко надменен. Аранжиментите му, обаче, бяха блестящи. В крайна сметка Иван Бошев се оказа най-свестния човек, когото познавам. И един от най-талантливите.

Валери Костов записа албума в уютната си стаичка в квартал „Гагарин“. Това не ми стигна, исках да направя видеоклипове по някои от песните. Бог знае как се вързах с чудесния Любо Димитров, който измисли сценарий и направи на ръка повече от 1000 рисунки за „Ще си купя“, анимиран впоследствие от незабравимия Красен Гатев в офиса му на улица „Незабравка“ 8 в столицата. За първи път показаха видеоклипа по новооткрития частен телевизионен канал bTv, който по онова време излъчваше само в следобедните часове.

Последваха два игрални клипа под режисурата на Любчо Младенов, който прие каузата ми като своя собствена и преброди Голяма столична община от Горни Богров та чак до Ючбунар, за да намери подходящи локации за снимките на „Без и със“ и „Ако решиш да ме загубиш“.

Премиерата на албума беше в „Хамбара“, на свещи. Седемчленният оркестър (пиано, китара, бас, флейта, тромпет, саксофон, ударни) безпрекословно изпълняваше прищявките на неопитния си солист, а немногобройната публика беше по своему екзалтирана от неразпознаваемия музикален стил, който Бошев (аранжор, пианист и лидер на бенда) шеговито нарече „ултрамодерен шансон“.

Някъде по това време двамата с Бошев решихме да създадем свое собствено звукозаписно студио. Аз исках да имам свое място, където да записвам, а той искаше да бъде човекът, който да записва. Не само мен, разбира се.

Амбициите ни бяха съвсем прости: да разполагаме с място, където както ние, така и гостите ни да се чувстват истински добре. След година лутане намерихме помещение в центъра на София. Още година преговаряхме със съседите, за да получим разрешението им. 11 архитектурни проекта по-късно започна строителството. Мокет от Швейцария, врати от Германия, контакти от Франция, акустични пана от Англия, Щатите и Португалия, орехов паркет от Стара планина. Микрофони, ракове, преампове, инструменти. И стогодишен ръчно вързан килим от Добрич. Всичко без изключение – по поръчка.

Нарекохме това място „Пекарната“. Строителството ни отне единайсет години, през които не записах дори и една-единствена песен.

Вчера бях там и най-накрая застанах зад микрофона, за да изпея една от любимите си песни. Тази песен ми е своеобразен подарък от добър приятел. Добре си спомням деня, в който Жоро Кермекчиев ми я прати – точно преди девет години, с изричното настояване да запиша своя собствена версия. Тази песен беше моето въведение във вселената на Ленърд Коен – поетът, когото открих твърде късно и когото обикнах, както се обича близък приятел.

Ето, представям ви своята версия. Малко импровизирана, малко сурова и неогладена. И много сърдечна. Като живота, който живеем.

Колко добре се е получила песента не зная, но едно нещо знам със сигурност: “Пекарната“ наистина е място, където човек се чувства добре. Истински добре.