La vida es una tómbola

“Има само две възможности”, каза веднъж Давид Албахари. “Или всичко в този свят е свързано, или нищо не е. И всеки избира сам за себе си кое от двете е вярно.”
Тази сутрин станах малко по-рано от обикновено и докато карах Божана към училище ни остана време даже музика да си пуснем. В старата ми кола нищо не беше свързано, а в новата всичко е свързано: суайпваш върху екрана на телефона и по блутуута — право в уредбата. Прав е Албахари, викам си — не само че всеки сам за себе си избира коя от двете истини важи в неговия конкретен случай, ами и самата истина драстично се изменя в зависимост от еволюцията на личните ни житейски обстоятелства.
Този път Божана остави на мен да избирам музиката, което всъщност си е едно малко чудо. През последната година и половина тя тъй или иначе винаги пуска едно и също — някой от трите по-големи хита на “Имаджин драгънс”.
Та докато чакам на светофара влизам светкавично в музикалната библиотека на Самсунга, в секция “Албуми”. Най-отгоре се мъдри Ленард Коен, три пъти подред. Отмятам го наум като неподходящ за Божана. По-долу е Сиксто Родригес. След кратко колебание отминавам и него. Стигам до Ману Чао точно в момента, в който светка жълтото. Светкавично натискам, скролвам и избирам седма песен, защото заглавието ми харесва. Me llaman calle.
Пътуваме в мълчание, Ману Чао припява полужизнерадостно, полусърцераздирателно (както винаги прави), оставям Божана пред Музикалното, чакам на задръстването за ляв завой, после за десен, песните се сменят, но настроението — не. Вече подминавам Сточна гара и възлизам към Надлез “Родопи”, когато зазвучава дванайстото парче, La vida tombola.
Слушал съм я и преди, но веднага ме хваща за гърлото страстната жажда на лирическия герой “да живей кат Марадона” — с хиляди мацки и хиляди приятели — и да бъде все безгрешен, когато се изправи пред вратата на противника (както в буквален, така и в преносен смисъл, разбира се).
Най-въздействащ, естествено е припева:
La vida es una tómbola
De noche y de día
La vida es una tómbola
Y arriba y arriba
Не знам дали има нужда да обяснявам, че е въздействащ не заради неповторимото си поетично внушение, а по точно противоположната причина: в тази безпощадна и потресаваща баналност, увенчана с “y arriba y arriba”, изпята от Ману Чао по характерния му непринуден, уличен начин, улавям някаква голяма и болезнена истина за живота-като-томбола, като талонче за търкане, като мечта да подражаваш на някой известен, да бъдеш не себе си, а Мадона, или Марадона, няма никакво значение, стига само да решиш проблемите си от раз — не чрез собствения си труд и усилия, а като свлечеш собствената си кожа и се преобразиш внезапно, чудотворно и необратимо.
Въпреки това, не може да не направи впечатление неочакваният проблясък в края на втория куплет — внезапното осъзнаване, че и при Марадона не всичко винаги върви по мед и масло, че и той понякога е “бог знай де изгубен сам”. Това дарява песента с допълнителна художествена тяга и проникновение (поне за мен, де), които по своеобразен начин реабилитират всяка една баналност до края на текста.
Паркирах колата пред печатницата и надрасках във Фейсбук импровизирания си превод:
“Животът ни е томбола
и нощем и денем
животът ни е томбола
и давай напреде”
И давай напреде. “Напреде” не е точно “arriba”, но предава относително точно тежненията на лирическия герой, струва ми се.
Лайкове не последваха, и по озадачените емотиконни личица на малцината коментирали си дадох сметка, че хората изобщо не разбират за какво им говоря. Което май е напълно естествено — лишени от контекст, разведени от музиката и от меланхоличния мърморлив глас на автора, думите на песента съвсем спихват.
Отидох да си върша работата и тозчас забравих за Марадона.
По едно време гледам — някой споделил поста ми. “Честито!”, пише отгоре.
Какво “честито”, бе?
Скролвам до долу, а там друг приятел написал: “А-а, сега разбрах какво си имал предвид! Днес бил рождения ден на Диего!”
Верно ли днес?…
Гугъл и Уикипедия чинно потвърждават.
“Диего Армандо Марадона е роден на 30 октомври 1960 г. в Ланус, близо до Буенос Айрес, като пето от осем деца в семейството на Диего Марадона и Далма Салвадоре Франко. Той е една от най-големите и обичани, но и противоречиви звезди на футбола.”
И малко по-надолу:
“През 1986 г. печели Световната титла и Златната топка за най-добър футболист на световното първенство. В четвъртфиналния мач срещу Англия вкарва два гола, които влизат в историята на футбола.
Първият, вкаран с ръка, става известен като „Божията ръка“. Вторият, след грандиозен дрибъл започнал от централната линия на терена, при който финтира четирима английски играчи, е определен за най-красивия в историята на футбола.”
Не че не го зная — нали съм го гледал с очите си. Държах за Англия, разбира се. Както винаги. А сетне така и не спрях да се чудя: ако не бяха признали оня гол с “божията” ръка, щеше ли Марадона да вкара следващия, който — и тук спор няма, просто не може да има! — и до днес си остава най-великия гол, който съм виждал някога? Щеше ли Аржентина изобщо да отстрани Англия? Да стигне до финал? И да спечели световната титла? И доколко аурата около легендата “Марадона”, която избуя със свръхзвукова сила именно на това първенство, именно след този мач, би светила със същата сила?
И как, и как да не се чудиш: доколко нашия живот е просто въпрос на случайност и съвпадение на мигове, и доколко е въпрос на талант, воля и личен избор? (Това също е скрит цитат, но би могло и да не бъде.)
“Или всичко в този свят е свързано, или нищо не е. И всеки сам за себе си избира.”
La vida es una tómbola.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s