“Моята любима страна”

“С Аня се запознахме в лесбийски клуб – тогава още ги имаше в Москва. Бях за втори път в този клуб. Наскоро се бях осъзнала като лесбийка, влюбих се, признах си, отблъснаха ме, плаках и търсих в Гугъл как да се излекувам от лесбийството. Изясни се, че няма как.

Сълзите ми стигнаха за седмица и два дни. Събрах сили и реших да си подредя бита – както го правят инвалидите в количка, глухите, диабетиците, болните от ХИВ. Трябваше да се науча да бъда лесбийка. С тази цел отидох в клуба.

Гледахме Lost and Delirious, после имаше дискусия. След дискусията играхме игра – всяка получаваше номер и на един лист трябваше да напише номерата на жените, които е харесала. Ако номерата съвпадаха, обещаваха да ни пратят телефона на другия. На мен не ми пратиха нищо.

Получи се така, че към метрото тръгнахме заедно с Аня. Говорихме си за политика. Аня очевидно беше по-възрастна, но задаваше много наивни въпроси. Струваше ми се, че така ми се подиграва, и все повече се начумервах.

Качихме се във вагона мълчешком. След няколко станции Аня трябваше да слезе, излезе на перона и викна – дай си телефона! Аз извиках цифрите. Тя ми написа SMS. Аз отговорих.

Бързо се събрахме. Това бяха първите ми сериозни отношения. Беше смешно. Ставах два часа по-рано, за да ѝ изгладя риза и да ѝ сготвя поширани яйца със сос холандез. Месец по-късно стана ясно, че ходи омачкана и обича макарони с кренвирш.

Аня неспирно купуваше евтини продукти, а освен това переше, сушеше и сгъваше пликчетата. Беше по-голяма от мен и помнеше не само 90-те (бандитизма, нищетата, ужаса пред бъдещето), но и 80-те (дефицита на всичко, купоните за продукти, предчувствието за разпадане на страната).

Живеехме бедно, бяхме наели един ъгъл в едностаен апартамент. След това редакцията вдигна заплатата ми и започнахме да наемаме цялата гарсониера сами. През уикендите спяхме и гледахме филми. Понякога ходехме в парка. Понякога – ако е лято и имаме сили – пътувахме до малките градове в Подмосковието. В един от тези градове видях картина с люляк и Аня ми я купи. Окачихме люляка над леглото.

Кожата на Аня е смугла, обгорена от слънцето, очите ѝ са кафяви, смеещи се, предните зъби – като на заек. Има любим син пуловер, посивял от времето. Четири висши – физико-математическо, превод, икономика и право. Работи като нефтогазов анализатор.

През една синя зима аз се събудих и помислих, че ме боли коремът. Хич не можех да разбера къде ме боли. Лежах по гръб, прекарвах ръце по тялото си и изведнъж разбрах, че много обичам Аня, с цялото си тяло, истински.

От този ден нататък започнах да мисля за бъдещето. Започнах да си мисля, че ще имаме деца.

На 14 февруари Алфа Банк съобщи, че ще помогне на всички влюбени да се сдобият със собствен дом. Вече не било важно дали имат сключен брак, или не – двойките можели заедно да вземат ипотечен кредит при добра лихва.

Научих за това на работа, от изскачаща реклама. Веднага се обадих в банката и попитах – истина ли е? Истина е. Попитаха ме от колко време е връзката, казах – година и половина. Охо, учуди се момичето – и вече сте готови да купите имот? Да – казах аз, – много се обичаме.

Да ви запиша за среща с мениджъра тогава, ще направим предварителни сметки – предложи момичето. – Трябват ми имената ви. И аз назовах имената ни. И момичето каза – не, няма да стане. Двойка – това са жена и мъж, а не като при вас. Такава е политиката на банката. Докато мислех какво да отговоря, тя затвори.

Не повярвах. Обадих се в други банки. Беше ми толкова странно, че дори не помислих да изляза в коридора.

Обаждах се от общата стая. Имах чувството, че падам.

Казвах – и двете работим, висшистки сме, живеем заедно, и ми отговаряха – няма значение, това няма значение, довиждане. Една банка каза – 18,9%. Попитах – колко? И мъжът каза – ами вашия случай никой няма да го разглежда, нали разбирате.

После прочетох за брака и за правата, които дава бракът.

После четох и за браковете в другите страни и как тези страни са решили, че брак могат да сключват всички.

Четох за ЛГБТ активизма и търсих в Гугъл за ЛГБТ активистите в Русия, и те ми се струваха некрасиви, невъзпитани, луди. После още година мрънках на най-добрата си приятелка, че в Русия ЛГБТ активистите са лоши и зле защитават правата ми. Приятелката ми мълчеше.

Хващаше ме срам все повече и повече, но не можех да обясня откъде се взема този срам.

Година по-късно, на 14 февруари, седяхме с Аня в едно заведение. Исках да ѝ кажа, че я обичам. Вместо това казах – Аня, знаеш ли, трябва да идем на гей парад. Аня каза – аз също си мислех за това, да, трябва.

Тогава гей парадите се провеждаха така. Активистите – не бяха повече от 10 – излизаха в центъра на Москва и вдигаха знамена с цветовете на дъгата. Биеха ги националисти, казаци и православни, които идваха на предварително обявеното от ЛГБТ активистите място.

Ченгетата чакаха, докато активистите бъдат пребити, и ги задържаха – пребити, непосегнали на никого.

Журналистите снимаха и се смееха. Вече бях ходила на гей парад като журналистка. За журналиста да отиде на гей парад, значеше добре да се позабавлява.

С Аня отидохме на гей парад. На знамето с цветовете на дъгата написахме – да мразиш, е скучно. Разгърнахме флага и стояхме така десет секунди. Удариха ме в слепоочието. Аня я задържаха. Озовах се в болница и започнах да губя слух. Журналисти ми се обаждаха за коментари.

Беше им смешно, когато бият гейовете, но се оказа, че не е смешно, когато бият колега – такава като тях.

Ходихме на гей паради всяка година. Биеха ни, после ни задържаха. Веднъж ми скъсаха роклята – и аз стоях гола насред Москва. Сприятелих се с ЛГБТ активистите – оказа се, че изобщо не са луди, а просто много уморени.

След това Държавната дума реши да приеме закон за пропагандата на хомосексуализма. В него пишеше, че ние сме социално неравностойни. Че аз съм социално неравностойна. Реших, че повече не искам да стоя с плакат и знаме.

Казах, че ще ида пред Държавната дума да се целувам с Аня. И извиках там всички, които искат да се целуват.

Дните с целуване бяха четири. Биеха ни и ни задържаха, задържаха ни и ни биеха.

Православните активисти носеха урина и развалени яйца, замеряха ни с лайна. Водеха децата си, за да ни бият.

Срещу децата не можеш да се съпротивляваш, малки са, можеш да им навредиш. Държавната дума прие този закон.

Когато Русия бе домакин на олимпиадата, реших да изляза на Червения площад и да изпея химна на Русия със знаме с цветовете на дъгата. Задържаха мен и всички, които дойдоха с мен, задържаха ни и ни пребиха в полицейския участък. Едно ченге ми се изплю в лицето. Обърсах се с ръка, избърсах ръката си в панталона. Лигите на ченге по панталона ми, ама че работа – и аз се разсмях.

Случи се какво ли не. През цялото това време Аня бе до мен. А аз бях до нея. Силите ни бяха на привършване, но ние не го съзнавахме.

И един ден силите ни свършиха. И ние престанахме да се обичаме.

Усетих го, защото в корема – там, където преди беше любовта – стана пусто. Поживяхме още известно време заедно. После Аня си отиде. Така си отидоха и нашата любов, и нашите бъдещи деца, а на мен не ми се щеше да се боря за общото щастие. Престанах да бъда активистка.

Сега биеха и задържаха не мен. Не мен убиваха.

Мислех си – за какво похарчих любовта си?

А за какво се харчи любовта? Тя гори, гори, докато не угасне. Понякога успява да освети късче от живота, например клонче люляк, и животът излиза от тъмнината, оказва се цветен. Но после мракът се завръща.”

~ Елена Костюченко, “Моята любима страна” (ИК Жанет 45, поредица “Памет”, 424 с., 28 лв). Превод от руски Denis Korobko, оформление Milena Valnarova.