Записах тази песен преди петнайсет години; така и си остана несподелена, освен с най-близките ми.
Текстът е от поемата на Валери Петров “Juvenes dum sumus”, писана през 1943-а. В този откъс младият студент по медицина води въображаем разговор със зародишите в спиртните стъкла; извадено от цялостния контекст на поемата, заглавието – “Млади докато сме” – е заредено с особено тъжна ирония.
“Мислиме спиртосани / нощем и дене: / въобще какво сме ний – / хора или не?”, питат се зародишите. И после самички си отговорят:
“Хора сме безспорно,
но сме със дефект.
Но не точно хора, но
хора във проект.
Може би да има
само в този ред
астрономи трима
и един поет.”
Тук обаче спиртосаните зародиши, които разполагат с премного време за размисъл и не страдат от излишни илюзии, си дават откровена сметка и за своите неосъществени недобри страни:
“Сигурно ще има
пак във този ред
подлеци четирма
и глупци безчет.
Но сега спокойно
подлостите спят.
Глупости безбройни
тихичко шумят.”
Равносметката е тъжна…:
“…И злини несторени,
бели редове,
думи неговорени,
неми гласове,
мигове пропуснати
между две войни,
недопрени устни,
неживени дни,
сделки разни мръсни,
глупави неща;
през два дена бръснене,
ревност през нощта —
всичко туй блуждае
в спиртното море…”
…но честна: зародишите не се самосъжаляват, крехката им връзка с реалността им дава основание да си зададат един съществен въпрос:
“…Може би така е
много по-добре?…”
***
За разлика от зародишите на Валери, ние сме обречени на живот. Досегът ни с реалността е толкова непосредствен, толкова всепоглъщащ, че не ни остава време за подобни въпроси.
Или може би… все пак…? Може би не сме се изгубили съвсем?
“(Тези думи даже,
прикачени нам —
право да си кажеш,
ти ги шепнеш сам…)”
Благодаря ти, Валери, за всички въпроси. И за отговорите, които не спираме да търсим в себе си.
П. П. Ето и изпълнението на същата песен съвместно с дъщеря ми, две години по-късно (4 април 2016), както си лежим в леглото.
Моите текстове 