Не държавата рекламира нас; тя се саморекламира с нашите книги

Връщам си думите назад. От Изпълнителната агенция за насърчаване на малките и средни предприятия постъпи унформация, че щандът ни във Франкфурт тази година не бил нито най-големият, нито най-скъпият. Миналата година бил цели 120 м2, тази – само 100 м2. Миналата година бил дизайнерски и струвал 180,000 лева, а тази – обикновен, само за 85,000.

Твърдо държа на всички останали прилагателни по адрес на щанда, обаче.

Пак от ИАНМСП настояват, е на въпросните 100 м2 имало място точно за 7 издателства (по-точно, шест издателства и една печатница) — колкото и са участвали в конкурса.

Кой и как реши, за бога, че на 100 м2 се побират т о ч н о седем издателства?…

Интересно, как успяват повечето български книжарници само на четвърт от тази площ да изложат по 5000 заглавия от 1200 издателства (толкова са в България в момента, по статистика на Националната библиотека)?

И защо, по дяволите, ни са тези 100 м2, ако ще приличат на произволна бакалия в “Люлин” 7?

Както се вижда от предишния ми пост, холандско-фламандския национален щанд е дизайнерски, разположен е едва на 21 м2 и – със всички екстри, включително ежедневна доставка на храна и закуски, – струва (заедно с дизайна и монтажа) около 67,000 лева. Като размер е напълно достатъчен, за да побере всички посетители на българския щанд през четирите дни на изложението накуп. И е няколкостотин пъти по-привлекателен и по-представителен от българския.

Разни хора ми пишат, че щом шест издателства (и една печатница) са успели да кандидатстват в срок, значи и ние сме можели. Пишат още, че сигурно сме се притеснили от самоучастието (в размер на 25% от общата цена на щанда).

Не, тук не иде реч за пари. Хич даже. От Асоциация “Българска книга” изрично поеха ангажимент да компенсират всеки от участниците със сума, равна на дадената за щанда, под формата на отстъпка на Коледния базар на книгата.

Дали е било достатъчно времето за кандидатстване от 29-и септември до 6-и (после удължено до 10-и) октомври?

За някои може и да е било. Ако са имали подръка необходимите шест документа, плюс предварително подготвен каталог на издателството, и предвидливо са си изчистили всички текущи задължения към държавата.

Само че, хей! — кой обявява конкурс за участие в най-престижното книгоиздателско изложение в света, за което хората (без преувеличение!) се подготвят с години, едва 20 календарни дни преди началото му?

И изобщо: откъде-накъде държавата живее с представата, че ни прави услуга, като излага наши книги на националния ни щанд във Франкфурт, та ние трябва да й тичаме зад полата, белким улучим момента да се вмъкнем сред групата “избраници”?

Аз виждам нещата така: ние създаваме качествен културен продукт – при това не с помощта на държавата, а въпреки многобройните пречки, които тя ни създава. Качествата на продукта са напълно доказуеми: влезте в сайта ни и вижте колко награди сме получили през последните двайсетина години. (Макар да не съм опреснявал информацията от доста време, списъкът е повече от впечатляващ.)

Тъй че не държавата рекламира нас на Франкфурт. Тя се с а м о р е к л а м и р а с издадените от нас книги.

Изобщо, мнението ми за подготовката на българското участие във Франкфурт е следното: нужен ни е компактен щанд, не повече от 50 м2, блестящо оформен, с внимателно подбрани книги от български автори. Подборът изобщо не е толкова труден, колкото изглежда – и в случая изобщо няма място за сръдни, за засегнати и пренебрагнати. Достатъчно е да се хвърли едно око на номинациите за всички по-важни награди в страната (а те са не повече от една дузина) — и картинката светкавично се избистря. (Защото дори да допуснем, че някое от журитата е било пристрастно в избора си, просто няма как всички да са били пристрастни – хеле пък в една и съща посока…)

Подобен подход ще елиминира неловките ситуации, в които изпадаме почти всяка година: понеже АБК няма пари да откупи книги от издателите за изложението, тя ги моли за дарение. Дарението, разбира се, е по избор и преценка на дарителя. А след като получи съответното дарение, АБК чинно подрежда всичко по щандовете, макар повече от половината заглавия да са напълно неподходящи за там – понеже просто няма очи да се противопостави на волята на дарителя…

Последно.

“Еми така е, като българските издателства (и още 7 милиона други) са свикнали да седят и да чакат “държавата” да свърши нещо за тях”, пише в един от по-скептичните коментари към текста, който споделих тук по-рано днес. “Има хиляди различни бизнеси, които могат да претендират, че “са лицето на страната пред света” и да очакват държавата да се грижи за тях.”

“Ако българската литература (и съответно българските издателства) са неконвертируеми, присъствието им на подобни форуми нищо не променя и само по себе си не създава “престиж””, додава малко по-нататък същия коментатор.

Напълно съм съгласен с едно: всяка държава трябва да вземе решение кое е лицето й пред света. Производството на оръжие, износът на банани, преработката на цветни метали, зобаните щангисти, грациозните гимнастички, или – боже опази! – специалното й отношение към културата, образованието, езика, словото, книгите. Мъничката Швеция е взела това решение преди повече от век – вследствие на което по едно и също време всяка година една награда, излъчена от национално жури, се обсъжда от милиони хора по целия свят и за броени минути превръща лауреатите си в световни суперзвезди.

А що се отнася до конвертируемостта – опитът (особено що се отнася до малките езици като нашия) неизменно показва, че конвертируемостта на една национална култура е правопропорционална на инвестициите в нея.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s