Хора, току-що някъде от самото сърце на Европа (както буквално, така и преносно) пристигна този шеметен отзив за “Плодът на познанието” на зашеметяващата Neva Мичева, и, макар да си имам правило най-важните неща да ги споделям само през деня, никога късно вечер, просто ми е невъзможно да чакам дори и минута. [Отбелязвам местата, на които в оригиналния текст на Нева са поставени линкове, каквито фейсбук не позволява, за да си ги издирите самостоятелно, ако пожелаете.]
Ето го и отзива:
“Преди няколко месеца, от едно трагикомично разследване на Джон Оливър [линк] научих, че грубо казано, медицина традиционно се учи по модела на мъжкото тяло, затова определени симптоми у жените, които изглеждат различно от заученото, или не се отчитат изобщо, или се тълкуват превратно и това води до по-неефикасно лекуване на жените. Няколко месеца преди това за първи път през живота си видях едни спокойни, честни фотографии на вулви (не порно, не анатомична хладна абстракция в единична чернобяла рисунка, не еротична фантазия, а десетки естествени изгледи отдолу), които, ако щете вярвайте, ми наместиха някои представи на дъртите ми 45 години [линк].
Преди няколко години гледах първото и последно парче на Аманда Палмър, което ми хареса – ама толкова, че се смях с глас: похотливите чичаци от „Дейли Мейл“ забелязали, че на някакъв концерт зърното ѝ изскочило от сутиена, и написали статия по въпроса, а жената им изпя във валсов ритъм [линк], че не са с ума си и с размах се съблече чисто гола (гърди! косми между краката! божке!!). Миналият месец плаках в един музей – това не е рядкост, но ми беше за първи път да плача пред макет на човешко тяло: в гьотеборгския природонаучен музей, пред даденото едно към едно релефно изображение на процеса по оформянето и раждането на бебето в утробата (каква красота!).
Бях шашната, когато за първи път чух (не наведнъж, но и не еднократно – все от мъже), че имам „мъжки“ ум, защото говоря директно / че съм мъжкарана, защото не нося пола и пътувам сама / че причината да съм ядосана за провален ангажимент не е провалянето на ангажимента, а вероятността да съм в цикъл. (О, това е мъничка невинна част от всичкото, дето съм чувала.) Бях шашната, когато узнах, че в почти напълно равноправната Швейцария жените имат право да гласуват от 1971 година. И така нататък, и така нататък. (Манолко, помниш ли какво ми каза, когато на въпроса „Защо не си боядисаш косата?“, ти отговорих „Защо ти не боядисаш твоята?“? Така де, връстници сме, еднакво прошарени. Ма не се безпокой, и аз ги ръся такива – човек не може да избегне отпечатъка на времето си… „и промитият ми мозък буксува“, ахахаха.)
За всичко това се сетих, докато четях „Плодът на познанието“. Лив Стрьомквист е направила чуден стегнат обзор на най-неадекватното вилнеене над женския полов орган, функциите му и разликите (реални и измислени) между мъже и жени, които символизира/въплъщава. Ако тези неща се систематизират със сериозен тон, не знам кой може да ги преглътне, толкова са нередни – Стрьомквист обаче ги е дала забавно и скептично, с нужното неуважение към неуважението и смях на смешните места. Това не е книга за вулвата, а за неразбирането, пустословието, агресията и откровеното малоумие около тълкуването ѝ (ама прощавайте, какво толкова има да се тълкува в крайна сметка? който си няма друга работа, да се хване с панкреаса). Това е книга за антипатията на определени мъже (и деформираните от тях времена, идеологии, други мъже и жени) към жените (или поне онези, които не ги устройват). Това е книга, която казва, че няма нужда мъжете или жените да се обявяват за по-добри – колкото по-малко йерархии и декларации, толкова по-здравословно.
Това е книга, която да послужи на жените от всякакви възрасти да се опознаят, да се успокоят (най-сетне нещо по ей тази тема: менструацията не е срамна, кръвта не е мръсна, нищо, което ни се случва веднъж на месец в куп индивидуални разновидности, не бива да бъде стигматизирано и превръщано в извор на ужас или дори просто на неловкост!), да се обикнат и да не ги е страх от идиотски чужди мнения (една жена не познавам, която да не е робувала на някой или много от стотиците натрапени ѝ ненужни притеснения и да не продължава да робува, включително аз самата). Това е и книга, която да послужи на мъжете да видят, да разберат, да се успокоят и те, да се отърсят от насилващите и тях кривила на морално остарелия патриархат и да изберат в коя група да бъдат – на нелепите агресори или на уважителните съ-човеци. (Гледали ли сте ей това убийствено парче на Хари Енфийлд – „Жени, знайте границите си“ [линк]? То е толкова смешно и зловещо именно защото се базира на неотдавна и ненапълно отминали реалности… И докато съм отворила скобата, я да препоръчам и „Masters of Sex“ [линк].)
Преводът на Анелия Петрунова е великолепен, гъвкав, верен на българската лексика по разните табу въпроси. Летерингът на Киро Златков е както винаги отличен (нали разбирате, че всяка буквичка е писана на ръка?). Цялото начинание е трудоемко, скъпо и надали ще мине без мътна тролска ответна вълна, така че шапо̀ на Манол Пейков, който го е подел въпреки негативите. „Плодът на познанието“ е страхотен образователен инструмент и макар почти всичко останало, което виждам и чувам наоколо, да свидетелства за обратното, е белег на цивилизованост и порастване на българската култура.
(Споделих с колега швед, който превежда от унгарски, че „Плодът“ излиза на български. Реакцията беше: „Ооо, Лив Стрьомквист е страхотна… Блазе ви, в Унгария такова нещо сега няма шанс да появи.“ Браво на нас, че не сме където е Унгария в момента.)
ПП. Да добавя една смешка, която авторката сигурно не е видяла, защото и на шведски има разлика с италианското… презимето на Реалдо Коломбо, който „открива“ клитора, е същото като на Кристо̀форо Коломбо (Колумб на български), който „открива“ Америка. И нещо, което може би не е така в други езици, но на български е покъртително – „срамни“ устни. Сериозно ли трябва така да се наричат в ХХI в. в научната сфера?
ППП. Бях изумена, когато разбрах откога се разработват менструалните чашки – най-щадящия и за жените, и за природата начин за спокойна менструация. Аз по онова време съм започвала с лигнин (соц-немотия) и ми трябваха десетилетия, докато схвана кое как. Стрьомквист обяснява много хубаво към края на комикса защо на производителите им е нужно да купуваме тонове превръзки/тампони, подгонени от изискването за „свежест“ и чистота, които иначе уж няма да имаме.
ПППП. Когато много смели жени и добри мъже вече са се преборили да не сме съвсем в кьошето на живота и историята, е лесно да се грачи по феминизма и да се отрича необходимостта от него. На която не ѝ харесва да е свободна да си решава живота и да има равен старт, ще цитирам ето тези две откровения от „Плодът на познанието“ от по-предни фази в отношението към жените, да види къде в тях да се помести удобно: „Женското тяло е зловонно и нечисто, мръсен чувал, пълен с изпражнения и урина“ (Арнобий от Сика) и малко по-ласкаво: „Женският полов орган е преди всичко молба за битие…“ (Жан-Пол Сартр).”
Моите текстове 