Няма невалидни ходове*

Миглена Николчина пита •Какво се случва в новата българска поезия?•

● Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?

„Поетите са непризнатите законодатели на този свят“, казва Шели. Било е вярно в епохата на Романтизма, вярно е и днес. Разликата е, че в наши дни дефиницията на понятието „поет“ се е разширила. А също така – че в сравнение с онази епоха в наши дни има несравнимо по-голямо количество бял шум, маскиран като поезия. Което прави поетите по-трудни за разпознаване.

● Какви са според вас тенденциите в съвременната българска поезия?

През последните три десетилетия българската поезия ядно и жадно се опитва да се разчупи и разкрепости, отървавайки се от всички формални ограничения, а понякога – и от (естествените) ограничения на нуждата от смисъл. Лично аз смятам, че тя се намира в своеобразен пубертет след продължилото твърде дълго „детство“ на комунизма. Навярно именно заради прекалено дългото детство нейният пубертет е толкова неовладян и разюздан – и така продължителен.

Разбира се, сред съвременните български поети и немалко на брой излючения от това правило – на чийто фон то се откроява още по-ясно.

● Имате ли поглед върху съвременната поезия в други литератури? Има ли съвременен небългарски поет, който ви се вижда представителен за епохата ни?

Представителен? Може би някой от (автентичните) рапъри – или от съвременните бардове, като Ленърд Коен или Ник Кейв. Или „Рейдиохед”. Но истината е, че преди самата епоха (каквото и да означава това в конкретния случай) да отмине, сетивността ни да я отграничим, дефинираме, дестилираме – което е задължително условие, ако искаме да говорим за каквато и да е „представителност“ – е твърде ограничена. Защото сме изцяло потопени в нея.

● Такива експерименти вече има и все повече ще има: програми за правене на поезия. Как човекът би могъл да се конкурира с машината като поет? Каква е поезията на бъдещето?

Поезията не е шахмат. Не е дори и го – онази древна китайска игра, за която съвсем доскоро се считаше, че машината няма капацитет да надвие човека. Разликата е, че при цялата си неимоверна сложност и шахът, и го предполагат ограничен брой комбинации в зависимост от размера на дъската и възможните валидни ходове.

В поезията няма валидни и невалидни ходове. И както добре знаем от срещата ни с поети като е. е. къмингс например – граматиката, синтаксисът и лексиката на даден език също не могат (и не трябва) да бъдат мислени като ограничения, а по-скоро – като трамплин.

Има и нещо друго, още по-важно: всяка игра, дори и най-сложната, има ясна крайна цел. Поезията е игра без ясна цел. Целта може да бъде записване на внезапна хрумка, шега, просветление, утеха, протест, сласт, хладно разсъждение, прецеждане на мъдрост, завет, епитафия – и още безброй неща. Тази игра може да е и напълно безцелна, може да търси (и намира!) основната си цел именно чрез и през своята безцелност – като „Джаберуоки“ на Луис Карол, да речем.

Значи в последна сметка с какъв набор от условия разполагаме, за да програмираме една машина за поезия? Игра, при която няма невалидни ходове и липсва ясна цел. Хм.

Не, машината никога не може да ни победи в това. Тя винаги ще е по-силна от нас, когато става дума за справяне с многотията. Но заговорим ли за безкрайност и особено за непредсказуемост – това си остава наша, човешка територия.

● Амбицията на 1980-те години е до голяма степен опит за изпълнение на изтласканата по време на комунизма Пенчо-Славейкова програма, програмата на кръга „Мисъл“ – да се мисли и прави българската поезия като световна поезия, с мащабни идеи отвъд идеологическите клишета (вж. антологията „Последните поети на 80-те“). Това съвпада с масираното и последователно превеждане на стари и нови световни поети в поредици като „Световни поети“, „Поетичен глобус“ и пр. 1990-те преобръщат тази програма, като изваждат на преден план самата българска традиция в нейните основания – имам предвид „постмодерното“ проиграване на кръга „Мисъл“ от „четворката от „Литературен вестник“. Виждате ли в съвременната поезия опит да бъдат преработвани тези две традиции?

Поезията не се мисли, тя се живее. Сред хората, които мислят поезията, малцина са поети. Онези, които я живеят, са истинските поети – всички, до последния човек. Дори когато в действителния живот са пчелари, кравари или ядрени физици. Дори когато до часа на своята смърт не са написали и едно-едничко стихотворение. 

● Бахтин нарича романа „млад жанр“, понеже, за разлика от епоса и лириката, той е възникнал след изобретяването на писмеността. Това, което наричаме поезия – независимо как се е наричало в различните епохи и езици, независимо как се е изпълнявало и възприемало – е универсална черта на всички култури. Трябва ли съвременният поет да има съзнание за тази колосална съкровищница, или по-скоро трябва да я забрави? Или трябва поетът да бъде първичен и органичен?

„Всичко след Омир се повтаря“, обичаше да казва баща ми. Смисълът на човешката цивилизация е в натрупванията, в пренасянето на знания и опит през поколенията. Дори и да искаш да напишеш нещо, с което да изкрещиш, че отхвърляш тези натрупвания – ти трябва най-напред да си наясно с тях.

● Повече от всякога, поезията днес е изтласкана както от романа, така и от синтетичните форми, направени възможни от новите технологии – кино, видеоигри. От друга страна, тя е най-„евтиното“ изкуство – не изисква големи екипи и оборудване, дори – за разлика от романа – като че ли не изисква и време, залягане над „белия лист“. Като прибавим лесната достъпност на публикуването (на хартия или в мрежата), не създава ли това усещането, че поезията е прекалено лесна, че всеки го може, всеки е роден поет, и не води ли това до по-нататъшна девалвация на поезията като техне, умение, изкуство?

Разбира се, че създава. А това, което още повече усложнява нещата в реалността, която населяваме (все по-убеглива и по-измамна, все по-натрапчиво виртуална – което не е непременно проклятие, но със сигурност е предизвикателство) е все по-отявлената липса на недвусмислени авторитети. Това, разбира се, е сила, която действа и в обратна посока – освобождаващо е. Особено предвид факта, че в крайна сметка единственият верен съдник, единственият точен лакмус за истинска поезия е времето.

● У нас като че ли предпочитаме да премълчаваме рисковете на творчеството, близостта на твореца до саморазрушението и лудостта. Да, то може и да крепи, да дава кураж и сила – да припомним изказването на Гьоте, че смъртта на героя му Вертер позволява на автора му да избере живота. Но това може и да не се получи. Трагичният край в последните години на Мария Вирхов и съвсем неотдавна на Николай Атанасов предизвика много слаб отзвук може би тъкмо защото самото им творчество е свидетелство за рисковете на Орфеевото слизане в преизподнята. Не говори ли слабото регистриране в културната общност на тази среща на поетически и жизнен риск в тяхното творчество за еснафско, кухненско отношение към поезията; нещо като да печеш сладки в неделя?

Поетът затова е поет – за да изгаря. Или по-точно – защото изгаря. Понеже тук не става въпрос за личен избор. Той винаги гори отвътре. Поетът е като айсберг. Само дето не е потопен във вода, а в огън. Хората наоколо виждат единствено онази мъничка част от него, която се подава над огъня. Понякога, неизбежно, пламва и тя. Което е сигурен знак за наближаващата смърт на целия айсберг.

Струва ми се, че не можем да обвиняваме обикновените хора за относителното им равнодушие към тази смърт. Обикновените хора могат да си позволят внимателно да нагласят таймера на кухненската печка, така че да извадят сладките веднага щом се зачервят и хванат коричка.

Поетите не разполагат с този лукс. Техните кухненски печки са гигантски стоманолеярни пещи, които нямат таймер, защото са включени денонощно. Техните фурни не са вградени в кутии от шкафове, доставени през уикенда с камионче на ИКЕА, а в собствената им черепна кутия.

Затова поетите са поети. Защото изгарят.

*Интервю в “Литературен вестник”, 30 април 2020 г.