Главния архитект на Варна Виктор Бузев днес съобщи чрез пресата, че “ако до края на ноември собствениците на сградата на някогашната “Софийска банка” на ул. “Преслав” 24 във Варна не започнат ремонта й, община Варна ще го извърши за собствена сметка, след което ще възстанови разходите си като ипотекира имота.”
“Сградата е една от най-красивите в историческата част на Варна, но повече от 20 години тъне в разруха”, пише “Дневник”.
Не познавам нито Виктор Бузев, нито работата му до момента като главен архитект на Варна. Но искрено го поздравявам за решението. То е първо по рода си в България и (ако бъде осъществено, разбира се) би могло да се окаже крайъгълен камък в подхода на общинските власти към занемарените паметници на културата (много от тях — съвършено преднамерено). И то не само във Варна, а в цялата страна.
Медиите проглушиха ушите ни за четирите изгорели тютюневи склада в Пловдив и за полусъборената сграда на “Одрин” 8, която пловдивчани обградиха с жива верига, за да я спасят. Само дето от две години насам въпросните сградите не са пипнати — стоят си в центъра на Пловдив и зеят като очните кухини на прясно изровен череп.
Освен тези добре известни на обществеността знакови здания, на територията на тютюневия град в Пловдив към настоящия момент има още поне една дузина сгради със свалени покриви и избити прозорци, които от години са оставени на произвола на съдбата. Повечето от тях са индивидуални или колективни паметници на културата. Собствениците им, които се интересуват единствено от парцелите под тях, си измиват ръцете като ги изоставят на произвола на природните стихии години наред, та когато сградите най-накрая станат опасни за общественото здраве да получат така мечтаното разрешение за събаряне.
Когато преди около две години попитах кмета на Пловдив Иван Тотев защо Община Пловдив не се възползва от предвидената в закона възможност да ремонтира тези сгради за своя сметка и след това да ипотекира сградата, за да си възстанови средствата, той ми отвърна, че в България н я м а подобен п р е ц е д е н т, поради което няма как да е сигурен, че решението на съда ще е в негова полза и ще успее да си възстанови вложените средства.
Не мога да кажа дали обяснението на кмета в случая беше искрено, или обикновен кьорфишек. Но и при двете положения липсата на прецедент е довод, които звучи напълно разумно. “Ако Пловдив иска да бъде възприеман като столица (било на културата, било на каквото и да е), той би следвало да утъпква пъртината, да с ъ з д а в а прецеденти, а не да крачи в стъпките на други”, отговорих му аз тогава. И все пак го разбирам: да инвестираш повече от милион лева общински средства във възстановяването на частна сграда, без да си сигурен, че съдът ще ти ги възстанови, си е сериозен риск.
Именно затова днешното изявление на варненския главен архитект е толкова важно — защото създава така н е о б х о д и м и я прецедент. “Става дума за голяма сума пари, необходими за ремонта, но има най-различни инструменти за финансиране и ние ще се възползваме от тях,” е заявил арх. Бузев. Добавяйки, че приема съдбата на тази сграда за лична кауза.
Във всички европейски (и не само) държави, които имат традиция в опазването на културното наследство, въпросът със занемарените частни паметници на културата е отдавна решен. Формулата е проста: ако нямаш пари (или желание) да възстановиш сградата, просто я продаваш на някой, който има. Иначе глобите са толкова солени, че икономическият интерес от цялото начинание бързо започва да клони към отрицателно число.
Очаквам с нетърпение развръзката по варненския казус. И още веднъж поздравявам арх. Бузев за ясната и категорична позиция. Подобни решения отсяват държавните мъже от обикновените политици и визионерите от обикновените мижитурки.
Моите текстове 